— На кого?
Още двама мъже с „федерален агент“ изписано на челата им се появиха в преддверието откъм кухнята. Поклатих глава и излязох навън в прохладната ветровита вечер. Мястото гъмжеше от ченгета. Никога през живота си не бях виждала толкова много федерални агенти. Но хей, първият в историята вампир сериен убиец си беше новина. Всеки би искал парче от нея. Докато наблюдавах как всички се мотаят по внимателно окосената ливада, внезапно ми се прииска да си ида вкъщи. Просто да си събера багажа и да се прибера. Все още беше рано. Оставаха много часове мрак. Просто изглеждаше, че е изминала цяла вечност, откакто тръгнахме от гробището. По дяволите, щеше да има време да се върнем и да огледаме костницата на Стърлинг преди зазоряване.
Влязох в джипа, който ни беше наел Баярд. Щях да използвам модерния портативен телефон, който вървеше с него.
Лари седна на седалката до шофьорската.
— Частен разговор.
— Хайде де, Анита.
— Вън, Лари.
— Навън в мрака, при вампирите — той примигна насреща ми със сините си очи.
— Мястото гъмжи от ченгета. Мисля, че ще си в безопасност. Вън.
Той излезе, мърморейки си под нос. Можеше да недоволства колкото си иска. Лари искаше да е ловец на вампири, чудесно, но нямаше нужда да е толкова интимно обвързан с чудовищата, колкото бях аз. Опитвах се да го държа настрана, колкото можех. Не беше лесно, но си струваше усилията.
Бях излъгала приятните агенти. Не това, че вдигам зомбита ми беше уредило добрите отношения с вампирите. Дължеше се на факта, че господарят на Сейнт Луис си падаше по мен. Може би беше влюбен в мен или поне си мислеше, че е.
Знаех номера наизуст, което само по себе си беше лош знак.
— „Престъпни удоволствия“, където най-тъмните ви фантазии се превръщат в реалност. На телефона е Робърт. С какво мога да ви помогна?
Страхотно, Робърт, един от най-антипатичните ми вампири.
— Здрасти, Робърт, Анита е. Трябва да говоря с Жан-Клод.
Той се поколеба, след което отвърна:
— Ще те прехвърля на телефона в кабинета му. Системата е нова, така че ако връзката се разпадне, обади се отново.
Телефонът изщрака, преди да успея да отговоря. Последва моментно мълчание, след което от слушалката се чу глас. Човек може да критикува Жан-Клод за много неща, но той знае как да говори по телефона.
— Добър вечер, ma petite — това беше всичко, което изрече, но дори по бръмчащата телефонна линия гласът му звучеше като мека козина в черепа ми.
— Близо до Брансън съм. Трябва да се свържа с местния господар на града.
— Без „Добър вечер, Жан-Клод, как си?“? Директно по работа. Ужасно грубо, ma petite.
— Виж, точно в момента нямам време за игри. Няколко вампира са се развилнели. Отвлякоха младо момче. Искам да го открия, преди да го превърнат в един от тях.
— Колко младо е момчето?
— На шестнадесет.
— В отминалите векове тази възраст не се е смятала за детска, ma petite.
— Точно сега обаче законът я смята.
— По собствено желание ли е отишъл?
— Не.
— Сигурна си в това, или просто са ти казали, че е отвлечен?
— Разговарях с него. Не го е направил по собствено желание.
Жан-Клод въздъхна. Звукът се плъзна по кожата ми като хладни пръсти.
— Какво искаш от мен, ma petite?
— Искам да разговарям с тукашния господар на града. Трябва ми името. Предполагам, че знаеш кой е?
— Естествено, но не е толкова просто.
— Имаме само три нощи да го спасим и доста по-малко, ако просто искат закуска.
— Господарят няма да разговаря с теб без водач, който да те представи.
— В такъв случай изпрати някой.
— Кой? Робърт? Уили? Никой от тях не е достатъчно силен, че да те ескортира.
— Ако имаш предвид, че не могат да ме защитят, мога да се защитавам сама.
— Знам, че можеш да се грижиш за себе си, ma petite. Показа го прекалено ясно. Но ти не изглеждаш толкова опасна, колкото си. Може да се наложи да застреляш един-двама, за да ги научиш къде им е мястото. Ако се измъкнеш жива, няма да ти помогнат.
— Искам да измъкна това момче невредимо, Жан-Клод. Съдействай ми.
— Ma petite…
В съзнанието ми изплува образът на кафявите очи на Джеф Куинлан. На стаята му с каубойските тапети.
— Помогни ми, Жан-Клод.
За момент замълча.
— Само аз съм толкова силен, че да ти служа за ескорт. Нима искаш да зарежа всичко и да се втурна при теб?
Беше мой ред да замълча. Поставено по този начин, не звучеше правилно. Звучеше като голяма услуга. Не исках да съм му длъжница. Но вероятно можех да преживея да съм му в дълг. Джеф Куинлан едва ли щеше да успее.
— Добре — казах аз.
— Искаш да дойда да ти помогна?
Стиснах зъби и казах:
— Да.
— Ще долетя утре вечер.