— Под „оправил“ имаш предвид секс, нали?
— Аха.
— Ако е отчаян за компания, би взел младо момиче, все още ненавлязло в пубертета, но само ако не може да намери нищо друго.
Преглътнах тежко. Говорехме си за деца сякаш бяха неща, предмети.
— Не, това момиче изглеждаше като жена. Не изглеждаше малка.
— В такъв случай, не, не би я взел по своя воля.
— Какво искаш да кажеш с това „по своя воля“? Какви други варианти може да има?
— Възможно е господарят му да му е заповядал да го направи и той да го е извършил, ако се страхува достатъчно. Макар че не мога да се сетя за много хора, от които да се страхува достатъчно, че да направи нещо, което смята за отблъскващо.
— Познаваш този вампир. Кой е той? Дай ми име.
— Щом дойда, ma petite.
— Просто ми дай име.
— За да можеш да го дадеш на полицията ли?
— Това им е работата.
— Не, ma petite. Ако наистина е този, за когото си мисля, не е работа за полицията.
— Защо не?
— Да го кажем по-простичко, той е твърде опасен и твърде екзотичен, че да го разкрием на обществото. Ако смъртните открият, че сред нас има подобни неща, може да се обърнат срещу всички ни. Би трябвало да си запозната с неприятния закон, обикалящ из Сената.
— Запозната съм.
— В такъв случай би трябвало да разбираш предпазливостта ми.
— Може би, но ако заради предпазливостта ти умрат още хора, това ще помогнела прокарването на „Закона на Брюстър“. Помисли си за това.
— О, мисля си, ma petite. Повярвай ми, правя го. Сега сбогом. Имам много за вършене — каза и затвори.
Стоях и се взирах в телефона. Проклет да е. Какво имаше предвид под екзотичен? Какво можеше да прави този нов вампир, което беше непосилно за другите? Можеше да се изтъни достатъчно, че да мине през кучешка вратичка. Може би щеше да накара Худини да почервенее от завист, но не беше престъпление. Припомних си лицето му. Не беше човешко. Не беше даже и лице на труп. Беше нещо съвсем друго. Нещо различно. И си припомних тези няколко секунди, които бях изгубила на два пъти. Аз, великата убийца на вампири, безпомощна за няколко удара на сърцето като всеки цивилен. С вампирите и един удар на сърцето е достатъчен.
Ако станете свидетел на подобни неща, може да започнете да говорите за демони, както беше направил и Куинлан за малко. Полицията не му бе обърнала внимание, а аз не подкрепих историята му. Куинлан никога не беше срещал истински демон, в противен случай нямаше да направи подобна грешка. Веднъж щом попаднете в присъствието на демон, никога не го забравяте. Бих предпочела да се бия с дузина вампири, отколкото с едно демонично присъствие. На тях не им пука от сребърни куршуми.
17
Минаваше два часа сутринта, когато успяхме да се върнем на гробището. Федералните ни държаха цяла вечност, сякаш не вярваха, че им казваме цялата истина. Представете си. Мразех да ме обвиняват в укриване на доказателства, когато не укривах нищо. Предизвикваше ме да ги излъжа, само и само да не останат разочаровани. Мисля, че Фриймънт не ме беше обрисувала в много доброжелателна светлина. Това щеше да ми е за урок, задето бях великодушна. Но изглеждаше жалко да се сочим взаимно с пръсти и да казваме, че другата е виновна, когато кръвта на Бет Сейнт Джон все още не беше засъхнала по килима.
Вятърът, който обещаваше дъжд, бе утихнал. Гъстите облаци, които засенчваха гората, докато си играехме на криеница с вампирите, внезапно изчезнаха. Луната беше високо над небосклона два дни след пълнолуние. Откакто излизах с Ричард, бях започнала да обръщам повече внимание на лунните цикли. Представете си.
Луната плуваше по блестящото нощно небе и лъщеше сякаш полирана. Лунната светлина беше толкова силна, че хвърляше леки сенки. На човек не му трябваше фенерче, но Реймънд Стърлинг си носеше. Голяма шибана халогенна факла, която изпълваше ръката му като пленено слънце.
Наблюдавах как започва да го повдига към мен и Лари. Вдигнах ръка и казах:
— Не го насочвайте към нас. Ще ни скапете нощното виждане — не беше особено дипломатично, но бях уморена, а нощта беше дълга.
Той се поколеба насред движението. Не беше нужно да виждам лицето му, за да знам, че не му хареса. Мъже като Реймънд са по-добри в даването на заповеди, отколкото в изпълняването им.
Той спря светлината. Браво на него. Чакаше с госпожа Харисън, Баярд и Боу, струпани около него. Беше единственият с фенерче. Обзалагам се, че антуражът му не се притесняваше за нощното си зрение и би се зарадвал на наличието на светлина.
Двамата с Лари все още бяхме облечени с комбинезоните. Моят почваше да ми омръзва. Това, което наистина исках да направя, беше да се върна в хотела и да поспя. Но веднъж щом Жан-Клод пристигнеше, така или иначе нямаше да спя, та можеше и да поработя. Освен това Стърлинг беше единственият ми клиент, който си плащаше. Е, да, получавам пари за убийството на вампири, ако е законно, но не са много. Предполагам, че той заслужаваше да получи нещо срещу парите си.