— Ако сте смятали да ни оставите тук като публика, можехте да ни кажете, докато бяхме в подножието на планината и да ни спестите разходката.
Толкова по въпроса за дипломатичността.
— Щеше ли да ви хареса, ако ви бях казала да останете в подножието, откъдето нямаше да можете да виждате какво правим?
Той се замисли за момент.
— Не, предполагам, че нямаше.
— Тогава от какво се оплаквате?
— Анита — прошепна съвсем тихо Лари.
Игнорирах го.
— Вижте, г-н Стърлинг, беше много тежка вечер. Точно в момента не ми е останала никаква тактичност. Моля ви, просто ме оставете да си върша работата. Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си идем по домовете. Става ли?
Честност. Надявах се, че абсолютната честност ще проработи. Само тя ми беше останала.
Той се поколеба за минута, след което кимна.
— Добре, госпожице Блейк. Вършете си работата, но знайте следното. Умишлено се държахте неприятно. Дано да е нещо наистина впечатляващо.
Отворих уста и Лари ме докосна по ръката. Стисна я не твърде силно, но достатъчно. Преглътнах онова, което смятах да кажа и се отдалечих. Лари ме последва. Храбрият Лари.
— Какво ти става тази вечер? — попита той, когато се бяхме отдалечили достатъчно от Стърлинг и компания.
— Казах ти.
— Не — отвърна той, — не става дума само за убийството. По дяволите, виждал съм те да убиваш хора и да си много по-малко разстроена след това. Какъв е проблемът?
Спрях да вървя и за момент останах на място. Беше ме виждал да убивам хора и да съм по-малко разстроена. Беше ли вярно? За миг се замислих. Беше вярно. Това беше адски тъжно.
Знаех какво не е наред. Бях видяла твърде много избити хора през последните няколко месеца. Твърде много кръв. Твърде много убийства. И аз бях извършила няколко. Не всички бяха одобрени от щата. Освен това исках да се занимавам с търсенето на Джеф Куинлан. Не можех да направя нищо, докато не пристигнеше Жан-Клод. Наистина не можех. Но се чувствах сякаш съживителството пречеше на работата ми с полицията. Това лош знак ли беше? Или добър?
Поех си дълбоко от хладния планински въздух. Изпуснах го съвсем бавно, съсредоточавайки се само върху дишането, вдишване и издишване, вдишване и издишване. Когато отново се почувствах спокойна, погледнах към Лари.
— Просто тази вечер съм малко на ръба, Лари. Ще се оправя.
— Ако кажа „малко на ръба“ с изненадана нотка в гласа си, ще се ядосаш ли? — попита Лари.
Усмихна се.
— Да, ще се ядосам.
— Откакто разговаря с Жан-Клод, си в по-мрачно настроение от обичайното. Какво има?
Загледах се в усмихнатото му лице, не ми се искаше да му кажа. Не беше чак толкова по-голям от Джеф Куинлан, само с четири години. Все още можеше да мине за ученик от гимназията.
— Добре — отвърнах и му разказах.
— Вампир-педофил, това не е ли против правилата?
— Какви правила?
— Че можеш да бъдеш само един вид чудовище.
— Мен също ме хвана неподготвена.
По лицето му пробягна странно изражение.
— Исусе мили, Джеф Куинлан е с това нещо — той ме погледна и по лицето му преминаха целият ужас и болка от осъзнаването, или поне толкова, колкото можеше да си представи. — Трябва да направим нещо, Анита. Трябва да го спасим.
Обърна се, сякаш щеше да си тръгне. Сграбчих го.
— Не можем да направим нищо, преди да дойде Жан-Клод.
— Не можем просто да стоим и да бездействаме.
— Не бездействаме. Вършим си работата.
— Но как можем да…
— Защото не сме в състояние да направим нищо друго в момента.
Лари ме погледна за секунда, после кимна.
— Добре, щом ти можеш да си спокойна, значи мога и аз.
— Добър човек.
— Благодаря. А сега ми покажи този готин номер, за който говореше. Никога не съм чувал за някой, който може да разчита мъртвите, без най-напред да ги вдигне.
В интерес на истината, не знаех дали Лари може да го направи. Но ако му кажех, че може и да не се справи, нямаше по никакъв начин да спомогна за увереността му. Магията, ако това е правилната дума, често търпи възходи и падения на базата на собствената вяра в способностите. Бях виждала много могъщи хора напълно осакатени от съмненията в себе си.
— Ще обходя гробището.
Опитах се да измисля как да го облека в думи. Как да обясниш нещо, което ти самият не разбираш напълно?
Винаги съм имала афинитет към мъртвите. Дори като малко дете винаги знаех дали душата е напуснала тялото. Спомням си погребението на пралеля Катрин. Кръстена съм на нея, имам предвид второто ми име. Тя беше любимата леля на баща ми. Отидохме по-рано, за да нагледаме тялото и да сме сигурни, че всичко е наред. Аз почувствах, че душата й се носи над ковчега. Погледнах нагоре в очакване да я видя, но там нямаше нищо, върху което да спра очите си. Никога не бях виждала душа. Чувствах ги, но никога не бях виждала дори и една.