Сега знам, че душата на леля ми Катрин остана наоколо дълго време. Повечето души напускат след три дни, някои моментално, някои никога. Душата на майка ми беше изчезнала, докато стане време за погребението. Не почувствах присъствието й. Нямаше нищо, освен затворен ковчег, покрит с розови рози, сякаш може да му стане студено.
Едва вкъщи почувствах, че майка ми витае наблизо. Не душата й, а някаква част от нея, която не можеше да се откаже веднага. Чувах стъпките й в коридора пред стаята ми, сякаш идваше да ме целуне за лека нощ. В продължение на месеци се движеше из къщата и аз го намирах за успокояващо. Когато най-сетне си тръгна, бях готова да я пусна. Никога не казах на баща ми. Бях само на осем, но дори тогава знаех, че той не може да я чуе. Може би чуваше други неща. Не знам. Двамата с баща ми така и не говорихме много за смъртта на майка ми. Това го разстройваше.
Можех да чувствам призраците много преди да се науча да вдигам мъртвите. Планът ми включваше просто разширяване на това или може би комбинация от двете умения. Не знам. Но приличаше на опит да обясня, че има душа, витаеща над ковчега на леля Катрин. Или човек знаеше, че душата е там, или не знаеше. Думите не можеха точно да го обяснят.
— Можеш ли да виждаш призраци?
— Имаш предвид сега ли?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Не, по принцип.
— Ами, със сигурност знаех, че къщата на семейство Калвин не е обитавана, независимо от това какви истории си измисляха хората. Но край града имаше малка пещера и в нея имаше нещо. Нещо не особено приятно.
— Призрак ли беше?
Той сви рамене.
— Никога не се опитах да разбера, но изглежда никой друг не го усещаше.
— Знаеш ли кога душата напуска тялото? Имам предвид можеш ли да кажеш?
— Естествено.
Каза го, сякаш се чудеше „Ама не могат ли всички да го правят?“. Нямаше как да не се усмихна.
— Това стига. Просто ще го направя. Не знам какво ще видиш, ако въобще видиш нещо. Знам, че Реймънд ще бъде разочарован, защото няма да забележи нищо, освен ако не е много по-талантлив, отколкото изглежда.
— Какво ще правиш, Анита? В колежа никога не са ни говорили за „обхождане на гробището“.
— Не е като да правиш магия, няколко думи или жестове и готово. Няма нищо общо с това — мъчех се да облека в думи нещо, за което нямаше термини. — По-близко е до психически способности, отколкото до магия. Не е физическо. Не става дума за помръдване на мускул или дори за мисъл. То е… Аз просто го правя. Нека да започна, а след това, ако мога, ще те въведа или ще се опитам да разговарям с теб, докато се случва. Става ли?
Той сви рамене.
— Предполагам, че става. Все още не разбирам какво, по дяволите, правиш, но става. И без това обикновено не знам какво става.
— Но винаги го разгадаваш — казах аз.
Той се ухили.
— Правя го, нали така?
— Можеш да се обзаложиш.
Стоях точно в центъра на разровената земя. До не толкова отдавна се страхувах от това, което ми предстоеше да направя. Не че само по себе си беше страшно. Плашех се от факта, че въобще мога да го правя. Не беше особено човешко нещо. Но пък в последно време преосмислях какво точно ни правеше хора и какво ни правеше едни от чудовищата. Някога бях много сигурна в себе си и във всички останали. Вече не беше така. Освен това тренирах.
Разбира се, тренирах в празни гробища, където бяхме само аз и мъртвите. Добре де, и нощните насекоми, но членестоногите никога не са пречили на концентрацията ми. Хората го правеха.
Дори и обърната с гръб можех да почувствам Лари като топло присъствие зад себе си. Това ме дразнеше.
— Можеш ли да се дръпнеш по-назад?
— Разбира се, колко надалече?
Поклатих глава.
— Колкото се може по-назад, без да ме изгубиш от поглед.
Той повдигна вежди.
— Искаш ли да ида да чакам при г-н Стърлинг?
— Ако можеш да ги изтърпиш.
— Мога. Доста по-добър съм от теб, що се отнася до бърборенето с клиенти.
Това си беше самата истина.
— Чудесно. Когато те повикам, ела бавно. Никога не съм се пробвала да разговарям с някого, докато правя това.
— Както кажеш — той се изсмя почти нервно. — Нямам търпение да го видя.
Оставих това без коментар и се обърнах. Отдалечих се от него. Когато погледнах назад, той вървеше към останалите. Надявах се, че Лари няма да е разочарован. Все още не бях сигурна, че ще е способен да усети нещо. Обърнах гръб на всички. Да ги гледам как са се скупчили, щеше да ме разсейва, в това бях сигурна.
Върхът на планината беше оголен. Беше все едно да стоиш на края на света и да гледаш надолу. Лунната светлина обливаше всичко в меко сияние. Беше толкова ярка тук горе, близо до небето, без никакви дървета, които да я скриват, че самият въздух блестеше. Подухна нежен ветрец, точно на височината на главата ми. Миришеше на зелено и свежо, сякаш наистина беше валяло. Затворих очи и оставих вятъра да докосва кожата и да разрошва косата ми. Почти нямаше звуци, с изключение на песента на насекомите, идваща отдолу. Нищо, освен вятъра, мен и мъртвите.