Не бях готова да срежа връзката на престилката, но щях да я удължа малко. Щях да дам на Лари всеизвестното въже. Надявах се само да не се обеси на него.
22
Спах през по-голямата част от деня и когато се събудих, установих, че никой не искаше да ме пусне да участвам. Всички бяха уплашени от възможността семейство Куинлан да ги съди и в резултат бях персона нон грата навсякъде, където се опитвах да отида. Агент Брадфорд ми каза да си събирам багажа и ме заплаши със затвор за възпрепятстване на правосъдието и затрудняване на полицейско разследване. Това се наричаше благодарност. Денят беше кошмарен. Единственият човек, който не отказа да разговаря с мен, беше Долф. Единственото, което можа да ми съобщи, бе, че не са открили никаква следа от Джеф Куинлан или тялото на сестра му. Никой не беше виждал и Магнус. Полицията разпитваше хората и търсеше следи, докато аз бездействах, но на никой от нас не му хрумна нещо полезно.
Очаквах спускането на мрака с чувство на облекчение, поне сега щяхме да се заемем с нещата. Лари се беше върнал в стаята си. Не попитах защо. Може би искаше да ми осигури малко време насаме с Жан-Клод. Това беше плашеща мисъл. Поне ми говореше. Беше хубаво, че все някой го прави.
Отворих завесите и загледах как стъклата започват да потъмняват. Бях си измила зъбите в банята на Лари. Моята собствена внезапно беше станала недостъпна. Просто не исках да видя Джейсън гол и определено не исках да видя Жан-Клод. Така че взех назаем част от стаята на Лари за през деня.
Чух, че вратата на спалнята се отваря, но не се обърнах. Някак си знаех кой е.
— Здрасти, Жан-Клод.
— Добър вечер, ma petite.
Обърнах се. В стаята беше почти тъмно. Единствената светлина идваше от уличните лампи и блестящия знак на хотела. Жан-Клод пристъпи в това бледо сияние. Ризата му имаше толкова висока яка, че скриваше напълно врата му. Яката беше пристегната със седефени копчета, така че лицето му беше оградено от изключително бялата тъкан. По плисираната предница на ризата блестяха най-малкото дузина копчета. Ръкавите се скриваха от черно сако, дълго до кръста, което беше толкова тъмно, че изглеждаше почти невидимо. Виждаха се единствено маншетите на ризата, широки и колосани, които покриваха дланите му до средата. Той вдигна ръка към светлината и маншетите се отдръпнаха под ръкавите на сакото, за да позволят свободно движение на ръцете му. Прилепналите му черни панталони бяха втъкнати в чифт черни ботуши. Те обвиваха краката му по цялата им дължина, така че практически беше опакован в кожа. Черни ремъци с катарами придържаха меката кожа на мястото й.
— Харесва ли ти? — попита той.
— Аха, тип-топ е.
— Тип-топ? — в гласа му се долавяше насмешлива нотка.
— Просто не умееш да приемаш комплименти.
— Извинявам се, ma petite. Беше комплимент. Благодаря ти.
— За нищо. Може ли вече да идем да ти вземем ковчега?
Той се дръпна от светлината, така че не можех да виждам лицето му.
— От устата ти звучи толкова просто, ma petite.
— А не е ли?
Последва мълчание, толкова дълбоко, че стаята сякаш бе празна. За малко да го повикам. Вместо това отидох до бара и включих неговото осветление. Меката бяла светлина наподобяваше осветена пещера в мрака. Чувствах се по-добре така. С гръб към мястото, където смятах, че трябва да се намира, не успявах да почувствам Жан-Клод. Усещах стаята празна. Обърнах се и той беше там, седнал на един от столовете. Дори като го гледах, нямах чувство за движение. Беше като филм, оставен на пауза и чакащ натискането на бутон, за да тръгне отново.
— Ще ми се да не правиш това — казах аз.
Той обърна глава и ме погледна. Очите му представляваха непроницаем мрак. Слабата светлина хвърляше върху тях сини искрици.
— Да не правя какво, ma petite?
Поклатих глава.
— Нищо. Какво й е толкова сложното на тази вечер?
Той се изправи с едно плавно движение, почти сякаш пропусна част от процеса и просто внезапно бе на крака.
— Според правилата ни тази вечер Серефина може да ме предизвика.
— Това ли е името на господаря — Серефина?
Той кимна.
— И не смяташ, че ще го съобщя на полицията?
— Ще те заведа при нея, ma petite. Няма да има време нетърпението ти да те накара да направиш нещо глупаво.
Ако бях затворена тук цял ден без нищо съществено за правене, но имах името й, дали щях да се опитам да я открия сама? Да, щях да го направя.