— Добре, да вървим.
Той се заразхожда усмихнат из стаята и поклати глава.
— Ma petite, разбираш ли какво означава Серефина да ме предизвика тази вечер?
— Означава, че ще се бием с тях, нали?
Той спря да крачи и застана на светло. Плъзна се на един от столовете на бара.
— В теб няма никакъв страх.
Свих рамене.
— Няма да си помогна, ако се страхувам. Но ако съм подготвена, е друго. Ти страхуваш ли се от нея? — погледнах към него и се опитах да разчета тази прекрасна маска.
— Не се страхувам от силата й. Смятам, че сме почти равни в това отношение, но нека кажем, че съм предпазлив. При равни условия, аз все пак съм на нейна територия, само с един от вълците си, човешкия си слуга и мосю Лорънс. Не това е демонстрацията на сила, която бих избрал да направя след два века.
— Защо не доведе повече хора? Поне повече върколаци.
— Ако имах време за преговори за по-голям антураж, щях да го направя, но с цялото бързане… — той ме погледна. — Нямаше време за сделки.
— В опасност ли си?
Той се разсмя, което не беше съвсем приятно.
— Тя попита в опасност ли съм. Когато Съветът поиска да разделя територията си, обещаха да сложат някой с равна или по-малка сила от моята. Но определено не са очаквали да вляза в територията й толкова неподготвен.
— Какъв е този Съвет?
Той наклони глава на една страна.
— Нима си сред нас от толкова време и не си чувала за Съвета?
— Просто ми кажи.
— Имаме съвет, ma petite. Съществува от много време. Не е управляващ орган, а по-скоро съд или полиция, може би. Преди съдилищата ви да ни направят граждани с права, имахме много малко правила и само един закон. Да не привличаш внимание към себе си. Това е законът, който Тепеш забрави.
— Тепеш — казах аз. — Влад Тепеш? Имаш предвид Дракула?
Жан-Клод просто ме погледна. Лицето му беше напълно безизразно. Изглеждаше като особено красива статуя, ако се приемеше, че очите на една статуя могат да блестят като сапфири. Не можех да разчета това безизразно лице, нито се предполагаше да мога.
— Не ти вярвам.
— За съвета, за закона или за Тепеш?
— За последното.
— О, уверявам те, убихме го.
— Казваш го, сякаш си бил там, когато е станало. Той е умрял кога, някъде през XIV век?
— Беше през 1476-а или пък през 1477-а — направи сериозна демонстрация на опит да си спомни.
— Не си толкова стар — казах аз.
— Сигурна ли си, ma petite?
Обърна изнервящо безизразното си лице към мен, дори очите му бяха мъртви и празни. Беше все едно да гледаш добре сглобена кукла.
— Да, сигурна съм.
Той се усмихна и въздъхна. Животът, поради липсата на по-добра дума, се завърна в лицето и тялото му. Беше все едно да наблюдаваш как Пинокио се размърдва.
— По дяволите.
— Толкова е хубаво да знам, че мога да те извадя от релси от време на време, ma petite.
Оставих това без коментар. Той знаеше точно какъв ефект оказва върху мен.
— Ако Серефина ти е равна, значи ти ще се погрижиш за нея, а аз ще застрелям останалите.
— Знаеш ли, няма да е толкова просто.
— Никога не е.
Той ме погледна с усмивка.
— Наистина ли мислиш, че ще те предизвика?
— Не, но исках да знаеш, че може да го направи.
— Има ли още нещо, което трябва да знам?
Той се усмихна достатъчно широко, че да демонстрира малко зъби. Изглеждаше прекрасно на светлината. Кожата му беше бледа, но не твърде. Докоснах ръката му.
— Топъл си.
Той погледна нагоре към мен.
— Да, ma petite, какво за това?
— Спал си целия ден. Би трябвало да си студен на допир, докато не се нахраниш.
Той просто ме погледна с бездънните си очи.
— По дяволите — казах аз.
Отправих се към стаята. Той не се опита да ме спре. Дори не се опита. Това ме накара да се почувствам неспокойна. Почти тичах, когато стигнах до вратата.
Единственото, което виждах, беше бледото очертание на леглото. Обърнах се към ключа до вратата. Осветлението беше ослепително и безмилостно.
Джейсън лежеше по корем, а русата му коса контрастираше с тъмните възглавници. Беше гол, с изключение на едни яркосини слипове. Отправих се към леглото, втренчена в гърба му, призоваваща го да диша. Когато почти бях стигнала до него, успях да видя, че диша. Някакъв възел в гърдите ми се отпусна.
Трябваше да коленича на края на леглото, за да го достигна. Докоснах рамото му. Той помръдна под ръката ми. Обърнах го на една страна, а той не се опита да ми помогне. Беше напълно пасивен. Взираше се в мен с полуотворени очи. Две тънки алени линийки се стичаха надолу по врата му. Не беше много кръв, поне нямаше много разляна по чаршафите. Нямаше как да знам колко е изгубил. Колко е взел Жан-Клод.