Джейсън се усмихна насреща ми. Беше бавна, мързелива усмивка.
— Добре ли си?
Ръката му се уви около кръста ми докато се отпускаше по гръб.
— Ще приема това за „да“.
Опитах се да отстъпя от леглото, но ръката му беше здраво обвита около мен и ме държеше. Дръпна ме към гърдите си. Докато се движех надолу, извадих браунинга. Можеше да ме спре, но не го направи.
Забих пистолета в ребрата му. Другата ми ръка притискаше голите му гърди в опит да задържи лицето ми малко над неговото. Той вдигна глава към мен.
— Ще стрелям.
Спря на сантиметри от лицето ми.
— Ще се излекувам.
— Нима една целувка си струва дупка в гърдите ти?
— Не знам — каза той. — Всички останали изглежда смятат така.
Лицето му се придвижи бавно към моето, давайки ми достатъчно време да реша.
— Джейсън, пусни я веднага — гласът на Жан-Клод изпълни стаята с шепоти като от ехо.
Джейсън ме пусна. Измъкнах се от леглото, а пистолетът продължаваше да е в ръката ми.
— Тази вечер се нуждая от вълка си, Анита. Опитай се да не го застрелваш, докато не се видим със Серефина.
— Кажи му да престане да ме закача.
— О, ще му кажа, ma petite, ще му кажа.
Джейсън се излегна на възглавниците. Вдигна едно коляно, докато ръцете му лежаха върху корема. Изглеждаше отпуснат, сладострастен, но очите му оставаха фиксирани върху Жан-Клод.
— Ти си почти перфектният любимец, Джейсън, но не ме предизвиквай.
— Не си казвал, че тя е забранена територия.
— Сега го казвам — отвърна Жан-Клод.
Джейсън се изправи на леглото до седнало положение.
— Отсега нататък ще съм перфектният джентълмен.
— Да — отвърна Жан-Клод, — ще бъдеш.
Стоеше в рамката на вратата все така приятен за очите, но опасен. Човек можеше да почувства напрежението в стаята, което се процеждаше от гласа му.
— Остави ни за момент, ma petite.
— Нямаме време за това — казах аз.
Жан-Клод ме погледна. Очите му все още бяха тъмносини, но бялото беше изчезнало.
— Защитаваш ли го?
— Не искам да пострада, защото си е позволил волност с мен.
— И въпреки това щеше да го застреляш.
Свих рамене.
— Никога не съм казвала, че съм последователна, само че съм сериозна.
Жан-Клод се разсмя. Рязката промяна в настроението му накара двама ни с Джейсън да подскочим. Смехът му беше богат и гъст като шоколад, сякаш човек можеше да го измъкне от въздуха и да го изяде.
Хвърлих поглед на Джейсън. Той наблюдаваше Жан-Клод по начин, присъщ на добре обучено куче, което гледаше господаря си и търсеше намек какво ще е следващото му желание.
— Обличай се, вълчо; и ти, ma petite, също трябва да се преоблечеш.
Бях облечена с черни дънки и синьо поло.
— Какво не е наред с облеклото ми?
— Тази вечер трябва да направим достойно представление, ma petite. Нямаше да настоявам, ако не беше важно.
— Няма да обличам рокля.
Той се усмихна.
— Естествено, че не. Просто нещо малко по-стилно. Ако младият ти приятел няма подходящи дрехи, мисля, че двамата с Джейсън носят еднакъв размер. Убеден съм, че можем да измислим нещо.
— Ще трябва да разговаряш с Лари за това.
Жан-Клод ме погледна за миг.
— Както искаш, ma petite. А сега би ли оставила Джейсън да се облече? Аз ще остана тук, докато ти си избереш по-подходящо облекло.
Понечих да възразя. Не ми харесваше да ми казват какво да обличам или какво да не обличам. Не го направих. Бях се навъртала около вампири достатъчно дълго, за да знам, че те харесваха впечатляващото или опасното. Ако Жан-Клод твърдеше, че трябва да направим демонстрация, може би беше прав. Нямаше да умра, ако се издокарах малко. Но можех и да умра, ако откажех. Просто не знаех правилата в тази ситуация. И подозирах, че няма такива.
Не бях събирала багажа си с идеята, че ще се срещам с вампир-господар, така че изборът ми беше някак ограничен. Спрях се на алена блуза с висока яка и дантела отпред. Даже имаше малки набрани маншети на всеки ръкав. Изглеждаше като кръстоска между викторианска блуза и бизнес риза. Щеше да изглежда много консервативно, ако не беше толкова крещящо червена. Ненавиждах идеята да я нося, защото знаех, че Жан-Клод ще я хареса. Като изключим цвета, приличаше на нещо, което той би носил.
Върху блузата облякох черното сако за всякакви случаи. С двата пистолета, двата ножа и кръст под блузата бях готова за действие.
— Ma petite, може ли да влезем?
— Разбира се.
Той отвори вратата и ме огледа цялата с един поглед.
— Изглеждаш великолепно, ma petite. Оценявам грима.
— Без него изглеждам бледа, облечена в алено.
— Естествено. Имаш ли други обувки?
— Имам само найковете и високите токчета. Движа се по-добре с найковете.