— Блузата е повече, отколкото се надявах, така че задръж обувките. Поне са черни на цвят.
Джейсън излезе от спалнята. Беше облечен в черни кожени панталони, толкова прилепнали, че разбрах, че вече не носи бельо. Горнището беше леко ориенталско с вертикална яка и едно черно копче от типа, при който върху него има примка от конец. Ръкавите бяха дълги, а яката беше в мек син цвят, който идеално пасваше на очите му. Беше избродирана с жълто, толкова тъмно, че изглеждаше почти златно и с по-тъмен син конец. Ръкавите, яката и краищата на тъканта бяха избродирани с черен конец върху черно. Когато Джейсън се движеше, ризата се разтваряше съвсем леко, колкото човек да зърне голия му стомах. Меките черни ботуши стигаха до над коленете му.
— Е, знам кой е шивачът ти — казах аз. Щях да съм печално неелегантна.
— Би ли повикала мосю Къркланд? Щом се облече, сме готови да тръгваме.
— Лари може да не иска да се преоблече.
— Тогава няма. Няма да го принуждавам.
Погледнах го, без да съм напълно сигурна, че му вярвам, но повиках Лари. Той се съгласи да иде в спалнята и да разгледа какви други дрехи има в багажа, но не обеща да се преоблече.
Излезе все така облечен с дънки и найкове, но беше сменил тениската си с яркосиня копринена риза. Тъканта караше очите му да изглеждат дори по-сини от обикновено. Черно кожено яке, което беше съвсем леко по-широко в областта на раменете, прикриваше раменния му кобур. Предполагам, че беше подобрение спрямо широката тениска, която носеше по принцип. Яката на ризата беше разтворена над якето, така че ограждаше лицето му.
— Трябва да видиш дрехите там — каза Лари и поклати глава сякаш не можеше да повярва. — Част от тях дори не знам как да облека.
— Изглеждаш добре — казах аз.
— Благодаря.
— Можем ли вече да тръгваме?
— Да, ma petite, можем. Ще бъде интересно да се срещна със Серефина след два века.
— Знам, че за теб това е разходка по старите места, но нека си припомним защо сме тук — казах аз. — Ксавие държи Джеф Куинлан и кой знае какво му причинява. Искам той да се прибере в дома си в безопасност. Това е втората вечер. Трябва да го измъкнем днес или да намерим някой друг, който може.
Жан-Клод кимна.
— В такъв случай да тръгваме, ma petite. Серефина ни очаква.
Звучеше почти изпълнен с желание, сякаш нямаше търпение да я види. За пръв път се зачудих дали двамата с нея са били любовници. Знаех, че Жан-Клод не е девствен. В смисъл, хайде де. Но да знам, че има любовници и да се срещна с една от тях бяха две различни неща. С изненада осъзнах, че това ме притеснява.
Той ми се усмихна сякаш знаеше какво си мисля. Бялото на очите му се бе появило отново. Правеше го да изглежда почти като човек. Почти.
23
Жан-Клод вървеше през паркинга с ботушите и сакото си, като някой, който трябва да бъде сниман или да раздава автографи. Останалите го следвахме като антураж. Каквито всъщност си бяхме, независимо дали ни харесваше, или не. За да спася Джеф Куинлан бях готова временно да лижа нечии ботуши. Дори бих се подмазвала, ако каузата е достатъчно добра.
— Ти ли ще караш, или най-сетне ще получа указания как да стигнем до дома на Серефина? — попитах аз.
— Ще ти кажа къде да завиеш, щом стане време.
— Смяташ, че ще изтичам при полицията с указания как да стигнат до дома й ли?
— Не — това беше всичко, което каза.
Намръщих се насреща му, но всички се качихме в джипа. Познайте кой получи мястото на предната седалка.
Излязохме на основния път, Ивицата. Трафикът беше ужасен. Ако движението е лошо, може да отнеме няколко часа, за да изминете шестте и половина километра на Ивицата. Жан-Клод ме накара да отбия по малък път. Изглеждаше като алея, която води към поредния театър, но се оказа, че е свързващо отклонение. Ако човек знаеше накъде да се движи по по-малките пътища, можеше да избегне повечето задръствания.
Човек никога не би предположил от изгледа на основната улица в Брансън, че точно отвъд поглед, зад следващия хълм, се намират истинските планини Озарк. Планини, гори, къщи, в които живеят хора, които не си изкарват парите от туристите. На Ивицата всичко беше неоново и изкуствено. След петнадесет минути бяхме обградени от дървета по път, който пресичаше планините.
Джипът беше обграден от тъмнина. Единствената светлина бяха малобройните звезди и тунелът, създаден от собствените ми фарове.
— Изглежда очакваш да се срещнеш със Серефина с нетърпение, дори и при липсващ ковчег — казах аз.
Жан-Клод се обърна на седалката си толкова, колкото му позволяваше коланът. Бях настояла всички да си сложат коланите, което бе развеселило вампира. Предполагам, че беше глупаво да караш мъртвец да се закопчава, но хей, аз карах.