— Вярвам, че Серефина все още си мисли за мен като за много младия вампир, който познаваше преди векове. Ако ме смяташе за достоен противник, щеше да се изправи срещу мен или подчинените ми директно, нямаше просто да открадне ковчега. Прекалено е самоуверена.
— Говорейки като един от подчинените ти — обади се Лари от задната седалка, — сигурен ли си, че ти не си този, който е прекалено самоуверен?
Жан-Клод го погледна.
— Когато се срещнахме, Серефина беше на няколко века. Обхватът на силата на вампира се формира след около два или три века. Знам възможностите й, Лорънс.
— Спри да ме наричаш Лорънс. Името ми е Лари.
Жан-Клод въздъхна.
— Добре си го обучила.
— Беше си такъв като дойде — казах аз.
— Жалко.
От думите на Жан-Клод излизаше, че става дума за нещо като враждебна семейна сбирка, или това беше оксиморон? Надявах се да е прав, но едно от нещата, които бях научила за вампирите е, че те продължават да вадят нови и нови зайци от шапките си. Големи, зъбати, кръвожадни зайчета, които ще изядат очните ви ябълки, ако не внимавате.
— А какво ще прави вълчето отзад?
— Правя, каквото ми се каже — отвърна Джейсън.
— Страхотно — казах аз.
Пътувахме в мълчание. Жан-Клод рядко си падаше по салонните разговори, а аз не бях в настроение. Можехме да се насладим на едно приятно посещение, но някъде там Джеф Куинлан се събуждаше за втора вечер в нежната прегръдка на Ксавие. Това някак ми разваляше настроението.
— Завоят е точно пред теб, ma petite — гласът на Жан-Клод ме накара да подскоча. Бях се потопила в мълчанието и мрачната тишина на магистралата.
Намалих скоростта. Не исках да пропусна отбивката. Черен път, подобен на стотици други черни пътища, се отделяше от основния. Нямаше нищо, което да го отличава. Нищо специално.
Пътят беше тесен, а дърветата растяха толкова близо от двете му страни, че беше все едно да караш през тунел. Голите клони се извиваха около нас като съединяващи се части от стена. Светлината от фаровете се плъзгаше по почти оголените дървета и подскочи, когато джипът се натъкна на дупка. Голи дървени пръсти потропваха по покрива. Беше си направо клаустрофобично.
— Леле — каза Лари. Беше притиснал лицето си към тъмното стъкло, доколкото му позволяваше предпазния колан. — Ако не знаех, че надолу по пътя има къща, щях да обърна.
— Това е идеята — каза Жан-Клод. — Много от по-старите ценят уединението си почти над всичко останало.
Фаровете попаднаха на дупка, която се простираше през целия път. Изглеждаше като канавка, появила се в резултат на оттичането на дъждовната вода през десетилетията.
Лари се наклони към облегалката на седалката, опъвайки предпазния колан.
— Къде изчезна пътят?
— Джипът може да се справи — отвърнах аз.
— Сигурна ли си?
— Почти съм сигурна.
Жан-Клод се беше настанил обратно на седалката. Изглеждаше напълно отпуснат, незаинтересован, сякаш слушаше музика, която аз не можех да чуя и си мислеше за неща, които никога не бих разбрала.
Джейсън се наведе напред и постави ръка на гърба на седалката ми.
— Защо не е павирала пътя? Тук е от почти година.
Погледнах назад към него, беше интересно да разбера, че той знае повече за делата на Жан-Клод от мен.
— Това е нейният ров — каза Жан-Клод. — Бариерата й срещу любопитните. Мнозина намират новия ни статус труден за приемане и все още се уединяват надалече.
Колелата се плъзнаха по ръба. Беше като да караш в кратер. За щастие джипът изпълзя от другата страна. Ако бяхме в обикновена кола, щеше да ни се наложи да ходим.
Пътят се изкачваше нагоре в продължение на около стотина метра и внезапно от дясната му страна се появи сечище. Не изглеждаше достатъчно голямо, че да преминем през него. Не и без да съсипя боята на джипа. Единственото нещо, което подсказваше, че е сечище, беше лунната светлина, пулсираща сред мрака на дърветата. Толкова много лунна светлина означаваше, че там има нещо. Имаше поникнала трева върху нещо, което някога може би е било алея.
— Това ли е? — попитах аз.
— Така смятам — отвърна Жан-Клод.
Подкарах джипа през дърветата и се заслушах в клоните, които дращеха боята. Надявах се, че компанията на Стърлинг притежаваше джипа, а не беше просто кола под наем. Изпълзяхме от дърветата с едно последно металическо изскърцване. Пред нас се разпростря акър открита площ, облян в сребърно от лунната светлина. Тревата беше подрязана много късо, сякаш някой бе започнал да коси ливадата миналата есен и я бе оставил оголена и недовършена за през зимата. По-назад имаше занемарена овощна градина. Теренът се издигаше леко към полите на планината. Точно зад окосената трева имаше гора — гъста и недокосната.