В средата на това леко възвишение се издигаше къща. На лунна светлина изглеждаше сребристосива. Тук-там се виждаха източени петна боя подобно на последните тъжни останки от дрехите на жертва на злополука. Голяма каменна веранда украсяваше предната част на къщата и скриваше вратата и прозорците в кладенец от сенки.
— Изключи светлините, ma petite.
Погледнах към тъмната веранда и ми се дощя да не го правя. Лунната светлина би трябвало да прониква през тези сенки.
— Ma petite, светлините.
Изключих ги. Лунната светлина ни обля като струя видим въздух. Верандата остана тъмна и неподвижна като чаша с мастило. Жан-Клод разкопча предпазния колан и се плъзна навън. Момчетата го последваха. Аз излязох последна.
Върху тревата бяха поставени големи плоски камъни, които оформяха извиваща се алея до подножието на стъпалата, водещи към верандата. От едната страна на олющената врата имаше голям прозорец. Стъклото беше нащърбено. Някой беше заковал шперплат зад счупения прозорец, така че нощният въздух да не прониква вътре.
По-малкият прозорец от другата страна беше здрав, но толкова покрит с мръсотия, че нищо не се виждаше през него. Сенките бяха полутечни и изглеждаха достатъчно гъсти, че човек да ги докосне. Напомняше ми на мрака, от който беше изскочил вампирът с меча, но не беше толкова гъст. През този мрак можех да виждам. Нямаше нищо друго, освен сенки.
— Каква е идеята на сенките? — попитах аз.
— Салонен трик — отвърна Жан-Клод. — Нищо повече.
Той се плъзна по стъпалата, без да поглежда назад. И да беше притеснен, не го показа. Джейсън се плъзна след него. Двамата с Лари просто пристъпихме по стълбите. Беше най-доброто, на което бяхме способни. Сенките бяха по-студени, отколкото би трябвало и Лари потрепери зад мен. Но в тях нямаше усещане за сила. Както беше казал Жан-Клод, салонен трик.
Мрежестата врата беше изтръгната от пантите си. Лежеше на верандата, разкъсана и забравена. Дори и със защитата на верандата вътрешната врата беше деформирана и олющена в резултат на излагането на твърде много климатични промени. Купчини листа се търкаляха по краищата на перилата на верандата, където ги бе довял вятърът.
— Сигурен ли си, че е това? — попита Лари.
— Сигурен съм — отвърна Жан-Клод.
Разбирах въпроса. Ако не бяха сенките, щях да кажа, че къщата е изоставена.
— Сенките биха обезкуражили всеки обикновен минувач — казах аз.
— Е, аз не бих дошъл дотук, за да си искам сладкиш13 — отбеляза Лари.
Жан-Клод се обърна назад и ни погледна.
— Домакинята ни идва.
Надупчената, счупена врата се открехна. Очаквах проскърцването на ръждясали панти, подобно на обитаваните от духове къщи, но вратата се отвори леко. В рамката стоеше жена. Стаята зад нея беше тъмна, а тялото й изглеждаше като силует на фона на вътрешността и нощта. Но дори и в мрака разбрах две неща. Беше вампир и не бе достатъчно възрастна, за да е Серефина.
Беше по-висока от мен само с няколко сантиметра. В едната си ръка вдигна незапалена свещ. Косъмчетата по врата ми се изправиха, когато през стаята се плъзна струйка сила. Свещта оживя и предизвика танцуващи звезди пред нощното ми зрение.
Вампирката имаше кафява коса, подстригана толкова късо, че от двете страни на главата й беше практически обръсната. В извивките на ушите й блестяха обсипани със сребро обици, а една от тях се люлееше от лявото й ухо. Представляваше зелено емайлирано листо, окачено на сребърна верижка. Носеше червена кожена рокля, която беше толкова стегната в горната си част, че дори и в мрака бях разбрала, че е момиче. Полата стигаше до глезените й и се разкрояваше от бедрата надолу. Официално кожено облекло, уау.
Тя се ухили насреща ни.
— Аз съм Айви.
В гласа й се долавяше нотка смях, но за разлика от смеха на Жан-Клод, който винаги беше смътно сексуален или упойващ, нейният беше остър като счупено стъкло, предназначен да наранява и ужасява, а не да гъделичка.
— Влезте в обиталището ни и бъдете добре дошли — думите звучаха твърде формално, като добре репетирана реч или заклинание, което човек не разбира.
— Благодаря ти, Айви, за великодушната покана — отвърна Жан-Клод.
Внезапно държеше ръката й в своята. Не го бях видяла да се протяга към нея. Не го бях видяла да се движи. Беше сякаш съм пропуснала кадри от филм. Съдейки по израза на лицето на Айви, същото важеше и за нея. Изглеждаше вбесена.
Жан-Клод повдигна ръката й към устните си много, много бавно. Очите му така и не се отделиха от нейните. По начина, по който се покланяш на някого на тепиха в доджото, защото ако отклониш поглед, можеш да се озовеш по задник.
13
Става дума за традицията в нощта на Вси светии децата да обикалят от къща на къща и да си искат сладкиши. При отказ правят някакъв номер. — Б.пр.