По едната страна на свещта потече струйка восък. Тя я държеше с голи ръце, без свещник. Жан-Клод бавно вдигна ръката й и докосна с устни дланта й. Восъкът потече по-бързо, отколкото би трябвало.
Пусна ръката й точно навреме, за да може тя да се спаси, но Айви не помръдна и остави горещия восък да потече по кожата й. Единствено беглото проблясване в очите й показа, че я е заболяло. Остави го да се втвърди върху ръката й. Около мястото се появи слабо зачервяване, но тя го игнорира.
От свещта не потече повече восък. Обикновено когато една свещ потече толкова скоро, тя продължава да го прави. Восъкът образува малък златен басейн на върха, като капка вода под напрежение.
Преместих поглед от единия вампир към другия и поклатих глава. Дали терминът „детинско“ означаваше нещо за тях? Все пак не го изрекох на глас. Спокойно можеше да се окаже, че това е някакъв древен вампирски ритуал. Макар че адски се съмнявах в това.
— Придружителите ти няма ли да влязат?
Айви отстъпи настрани, развявайки кожената си пола с вдигната високо свещ, която да осветява пътя.
Жан-Клод отстъпи на другата страна, така че ни се налагаше да минем между двамата вампири, за да влезем в къщата. Вярвах, че Жан-Клод не би ме използвал за храна. Дори му вярвах, че ще попречи на Айви да го направи. Но не ми харесваше колко се забавляваше. Караше ме да се чувствам нервна. Никога не съм била край вампири, които се забавляват, без нещата да станат много неприятни.
Джейсън мина между тях и влезе в къщата. Лари ме погледна. Свих рамене и влязох. Той ме последва по петите с убеждението, че ако аз вляза, всичко ще е наред. Вероятно щеше да бъде. Вероятно.
24
Вратата се затвори зад нас и не смятам, че някой го направи, не и с ръце. Безопасно или не, тези малки демонстрации на сила започваха да ми лазят по нервите.
Въздухът беше съвсем неподвижен, застоял. Миришеше на мухъл, беше сух, с привкус на плесен. Дори със затворени очи човек разбираше, че тези стаи са били празни много дълго време. Отляво имаше открита арка, която водеше към по-малко помещение. Видях легло със завивки и възглавници, до такава степен покрито с прах, че изглеждаше сиво. В единия ъгъл стоеше тоалетна масичка с огледало, отразяващо празната стая.
Във всекидневната нямаше мебели. Дървеният под беше покрит с прах. Краят на роклята на Айви оставяше следа в него, докато тя се придвижваше към вратата на отсрещната стена. Изпод тази врата се виждаше тънка линия светлина. Златиста и по-плътна от електрическата. Обзалагах се, че става дума за свещи.
Вратата се отвори преди Айви да стигне до нея. Оттам изскочи богата вълна светлина, по-ярка, отколкото би трябвало, защото бяхме стояли в мрака твърде дълго. Мъжки вампир стоеше очертан от светлината. Беше нисък, слаб, с лице твърде младо, че да е красиво, по-скоро хубаво. Беше мъртъв от толкова скоро, че кожата му все още пазеше тена, който беше получил на плажа или езерото, или някакво друго обляно от слънчевата светлина място. Изглеждаше ужасяващо млад, за да е мъртъв. Трябваше да е на осемнадесет и ако беше по-малък, щеше да е незаконно, но изглеждаше деликатен и наполовина завършен. Да живеят малолетните.
— Аз съм Брус.
Изглеждаше леко засрамен. Може би заради дрехите. Беше облечен в сив смокинг с опашки и черна като въглен лента от външната страна на панталоните. Ръкавиците му бяха бели и пасваха на онова, което се виждаше от ризата му. Жилетката му беше от сива коприна. Папийонката и поясът му бяха червени и се връзваха с роклята на Айви. Изглеждаха сякаш са тръгнали за абитуриентски бал.
От двете страни на вратата имаше два свещника с човешки ръст, които изпълваха стаята с движеща се златна светлина. Стаята зад тях беше два пъти по-голяма от всекидневната и вероятно някога е била кухнята. За разлика от нея обаче, тук беше частично предекорирано.
На пода имаше персийски килим. Цветовете бяха толкова ярки, че приличаше на стъклопис. Двете най-дълги стени бяха покрити с гоблени. На едната стена еднорог бягаше от глутница хрътки. На другата имаше батална сцена, толкова избеляла от времето, че части от фигурите бяха изчезнали в тъканта. Ярки копринени завеси покриваха далечния край на стаята, провесени от тавана на тежки въжета. От лявата страна на завесите се отвори врата.
Айви остави свещта, която държеше, в едно празно гнездо на свещника и мина пред Жан-Клод. Трябваше да наклони глава, за да го гледа в очите.
— Красив си — каза тя и прокара пръсти по краищата на сакото му. — Смятах, че са ме излъгали. Че никой не може да е толкова красив.