Намръщих се насреща му.
— Това не ми харесва.
Той се усмихна.
— Знам, но потърпи, ma petite. Помни човека, който искаш да спасиш и удържай прекрасния си темперамент.
— Е, човеко? — обади се Айви.
Чакаше ме на стълбите. Изглеждаше кисела, като нетърпеливо дете.
— Идвам — отвърнах аз.
Не се затичах, за да настигна чакащата вампирка. Вървях с нормално темпо, въпреки че тежестта на погледа й предизвика сърбеж по кожата ми. Спрях се на върха на стълбите и надникнах надолу. Студен, влажен въздух ме лъхна в лицето. Миризмата беше тежка, застояла и плесенясала. Човек разбираше, че няма прозорци, и че някъде там вода подяжда стената. Мазе. Мразех мазета.
Поех си дълбоко от смрадливия въздух и тръгнах надолу по стълбите. Това бяха най-широките стълби, който някога съм виждала в мазе. Усещането от дървото беше за ново и сурово, сякаш не са си правили труда да го полират или боядисат. Имаше достатъчно място за нас двете да споделим едно стъпало. Не исках да го правя. Може би не представляваше заплаха за Жан-Клод, но не се залъгвах какво би могла да ми причини. Тя беше недорасъл господар, все още не се бе развила напълно, но силата си беше там, бълбукаше под повърхността, пълзеше по кожата ми. Спрях на едно стъпало над нея в очакване тя да продължи.
Айви се усмихна. Можеше да помирише страха ми.
— Ако и двете сме дами, значи трябва да вървим заедно. Ела, Анита — протегна ми ръка. — Нека слезем заедно.
Не исках да съм толкова близо до нея. Ако се опиташе да ми скочи, нямаше да имам време да направя кой знае какво. Можеше и да успея да извадя оръжието си навреме, а можеше и да не успея. Дразнех се, че не трябва първа да вадя оръжие.
И се плашех. Едно от нещата, които ме държаха жива, беше, че първо стрелях, а после задавах въпросите. Да правя обратното не беше начин да оцелея.
— Нима човешкият слуга на Жан-Клод се страхува от мен? — тя изпъкваше отчетливо на фона на мрака и се усмихваше. Мазето приличаше на огромна черна дупка зад нея. Не можеше да усеща вампирски белези, в противен случай щеше да знае, че не съм му слуга. Не беше толкова готина, колкото си мислеше. Надявах се.
Пренебрегнах протегнатата ръка, но пристъпих двете стъпала надолу. Рамото ми докосна голата й кожа и чувството беше сякаш по ръката ми са пропълзели червеи. Продължих, да слизам надолу по стъпалата, а лявата ми ръка беше здраво вкопчена в перилата. Чух как токчетата й изтракаха по стълбите, за да ме настигне. Можех да почувствам раздразнението й като топлина, излъчваща се от кожата й. Чух, че мъжете ни последваха, но не погледнах назад, за да проверя. Тази вечер си изпитвахме нервите. Беше една от игрите, в които съм най-добра.
Слязохме надолу по стълбите заедно, като коне, теглещи карета. Моята лява ръка беше на перилото, а нейните придържаха роклята й. Поддържах темпо, което правеше приплъзването без усилие невъзможно, освен ако тя не умееше да левитира. Не умееше.
Айви сграбчи ръката ми и ме обърна с лице към нея. Не можах да посегна за пистолета си. Тъй като бях сложила ножници на китките, не можах да посегна и за нож. Стоях, изправена лице в лице с ядосан вампир, и не можех да докопам никакво оръжие. Единственото, което можеше да ме спаси, бе тя да не ме убие. Да поверя живота си на милостта на Айви изглеждаше кофти идея.
Гневът й се изля по кожата ми. По тялото й потече горещина. Можех да почувствам, че ръката й е топла дори през коженото яке. Не се опитах да се отдръпна; неща, които могат да смажат „Тойота“ не отпускат хватката си. Докосването й не изгаряше, защото не беше този тип топлина, но бе трудно да убедя тялото си, че в някакъв момент няма да заболи. Години предупреждения: не докосвай, горещо е. По тялото ми се разля топлина, сякаш бях застанала край огън. Ако не го правеше несъзнателно, щеше да е впечатляващо. По дяволите, пак си беше впечатляващо. Дайте й няколко века и щеше да стане адски страховита, ако вече не беше такава.
Все така можех да я гледам в очите, невероятно дълбоки и блестящи със собствена светлина. Щеше да ми свърши страшна работа, докато ми разкъсваше гърлото.
— Ако я нараниш, Айви, с примирието ни е свършено — Жан-Клод се спусна по стълбите и застана точно над нас. — Не искаш примирието да свърши, Айви — той прокара пръсти по брадичката й.
Почувствах как приток на сила, която прескочи от него към нея и към мен. Ахнах, но тя ме пусна. Ръката ми беше изтръпнала, сякаш бях спала на тази страна. Не бих могла да държа оръжие. Искаше ми се да попитам какво, по дяволите, направи, но се удържах. Важното бе, че можех да използвам ръката си, за останалото щяхме да поспорим по-късно.