Погледнах към него, за да се уверя, че ахва по същата причина като мен. Зад нас нямаше нови чудовища, просто силата на двете вампирки.
— С какво се занимавате, бе хора, държите странноприемница за всички вампири над петстотин години ли? — попитах аз.
Всички се обърнаха към мен. Двете вампирки се усмихнаха особено неприятно. Гледаха ме сякаш съм някакъв вид бонбон и се чудят какъв е пълнежът ми. Мек и лепкав или твърд с ядка в средата? Случвало се бе мъже да ме разсъбличат с поглед, но никога не беше имало нещо, което се опитва да си ме представи без кожата. Блях.
— Имаш ли да добавиш нещо? — попита Янос.
— Не можете просто да довлечете двойка непълнолетни момичета и да очаквате, че няма да направим нищо.
— Точно обратното, Анита, очакваме от вас да направите много неща.
Не ми хареса как го формулира.
— Какво би трябвало да означава това?
— Първо, младите жени не са непълнолетни, нали така, момичета?
Втората девойка само го изгледа. Лиса поклати глава, все така взряна в пода.
— Кажете й възрастта си — нареди Янос.
Никоя от тях не отговори. Айви дръпна достатъчно силно, че да накара русото момиче да извика.
— Осемнадесет, на осемнадесет съм.
Тя се строполи на пода като ридаеща купчинка и вампирите я пуснаха.
Една от жените каза:
— А сега твоите години.
Гласът й беше като тих гръм, предупреждение за приближаващата буря.
Очите на второто момиче се разшириха иззад очилата.
— На деветнадесет съм — зад гнева й вече прозираше страх.
— Добре, пълнолетни са, но ако е против волята им, това си остава така, независимо от възрастта — казах аз.
— Нима ще се правиш на полицайка, Анита? — попита Янос. Звучеше развеселен.
— Няма просто да стоя и да гледам как ги наранявате.
— Имаш високо мнение за себе си, Анита. Уверена си. Това ми харесва. Винаги е много по-забавно да пречупиш някой силен. Слабаците се превиват и плачат, и подсмърчат, но храбреците, те почти настояват да ги нараниш — той пристъпи към мен, протягайки една бяла паешка ръка. — Искаш ли да те нараня?
Спомних си предупреждението да не използвам оръжие, но майната му. Щях да извадя браунинга.
Внезапно Жан-Клод беше там и държеше китката на Янос. Янос изглеждаше впечатлен. В интерес на истината, аз също. Не го бях видяла да се движи и явно същото важеше за вампира. Готин номер беше.
Позволих на ръката си да се отпусне, макар да бях убедена, че ако извадя пистолета, ще се почувствам по-добре. Но целта на тазвечерното упражнение не беше да ме накара да се чувствам по-добре, а да останем живи.
— Никой от нас да не пострада, такова беше обещанието — каза Жан-Клод.
Янос измъкна китката си от хватката му бавно, почти провлачено, сякаш се наслаждаваше.
— Щом Серефина даде обещание, го спазва.
— В такъв случай какво правят тук младите жени?
— Тези двамата — Янос посочи към Лари и мен — наистина ли не биха стояли и гледали безучастно как ще пострадат непознати?
Звучеше изненадано, но не нещастно от това.
— За съжаление, да — отвърна Жан-Клод.
— И ако се включат в свадата, ти ще се включиш, за да я защитиш? — попита Янос.
— Ако трябва.
Янос се усмихна и успях да чуя как кожата му изскърца от напрежението да задържи костите му.
— Прекрасно.
Видях как по гърба на Жан-Клод премина тръпка, сякаш е бил хванат неподготвен. Аз бях просто объркана.
— Двете млади жени дойдоха по собствено желание в къщата ни. Знаеха какво представляваме и се съгласиха да ни помогнат да забавляваме гостите си.
Погледнах към второто момиче.
— Вярно ли е?
Една от вампирите пазачки докосна рамото й, леко, но достатъчно.
— Дойдохме по собствено желание, но не знаехме…
Ръката на вампирката стисна. Лицето на момичето се изкриви от болка, но не издаде звук.
— Дойдоха по собствената си свободна воля и са на нужната възраст — каза Янос.
— И какво следва сега? — попитах аз.
— Айви, окови тази ето там — той посочи към някакви обвити с кожа окови отляво на вратата.
Айви и Брус вдигнаха девойката, изправиха я на крака и я поведоха залитаща към стената.
— С гръб към стаята, моля.
Пристъпих към Жан-Клод и прошепнах, макар добре да знаех, че ще чуят.
— Това не ми харесва.
— Нито на мен, ma petite.
— Можем ли да го спрем, без да нарушим примирието?
— Не и ако не ни наранят директно, не можем.
— Какво ще стане, ако аз наруша примирието?
— Най-вероятно ще се опитат да ни убият.
В стаята имаше пет вампира, три от тях по-стари от Жан-Клод. Щяхме да умрем. Проклятие.
Русото момиче ридаеше и се бореше, дърпайки ръцете си, докато вампирите я оковаваха за стената. Пищеше и се дърпаше толкова яростно, че ако не беше кожената обвивка щеше да си разкървави китките.