През страничната врата в стаята влезе жена. Беше висока, по-висока от Жан-Клод. Кожата й беше с цвета на кафе с две сметанки. Дългата й черна коса се спускаше на тънки плитчици до кръста. Беше облечена с черен костюм от лачена кожа. Оставяше много малко на въображението. Стъпваше твърдо с обувките си с високи токчета, доста човешка походка. Но не беше човек.
— Киса — каза Жан-Клод. — Все още си със Серефина — звучеше изненадан.
— Не всички от нас имаха твоя късмет.
Гласът й беше гъст като мед. Във въздуха се носеше миризма като от подправки и не бях сигурна дали ставаше дума за парфюма й, или за илюзия.
По скулестото й лице нямаше грим и въпреки това беше красива — макар да се чудех как ще изглежда, ако не замъглява ума ми. Защото със сигурност никой човек не би могъл да излъчва тази сурова сексуалност, която струеше от Киса като почти материален облак.
— Съжалявам, че си тук, Киса.
Тя се усмихна.
— Не ме съжалявай, Жан-Клод. Серефина те е обещала на мен, преди Янос да пречупи прекрасното ти тяло.
Шестима вампири, четирима от които по-стари от Жан-Клод. Шансовете не бяха на наша страна.
— Оковете другото момиче там — Янос посочи към сходен комплект окови отдясно на вратата.
Брюнетката поклати глава.
— Няма начин.
Тя просто отказа да тръгне и се съпротивлява по-добре от блондинката. Хвърли се на земята и използва всеки сантиметър от тялото си, не за да се бори, а за да не тръгне.
Наложи се две вампирки на по няколко века, достатъчно силни, че да накарат зъбите да ме заболят, да я вдигнат и да я занесат до стената. Най-накрая започна да крещи, издаваше силни, накъсани, изпълнени с ярост звуци, които следваха един след друг. Тъмнокосата вампирка я притисна към стената, а другата я окова.
— Не мога просто да гледам това — каза Лари.
Стоеше много близо до мен, може би не знаеше, че вампирите ще чуят шепота му. Не че имаше значение.
— Нито пък аз.
Щяхме да загинем, но поне можехме да отнесем със себе си толкова от тях, колкото успеем.
Жан-Клод се обърна към нас, сякаш можеше да помирише, че ще посегнем към оръжията си.
— Ma petite, мосю Къркланд, не вадете оръжията си. Те действат законно. Жените са дошли, за да помогнат за забавлението. Няма да ги убият.
— Сигурен ли си? — попитах аз.
Той се намръщи.
— Вече не съм сигурен в нищо, но вярвам, че ще удържат на думата си. Жените са уплашени и малко натъртени, но не са наранени.
— Това не е нараняване? — попита Лари.
Звучеше разярен и не можех да го обвинявам. Отговорих му аз.
— Вампирите имат доста уникално чувство за това какво е вредно, нали, Жан-Клод?
Той срещна погледа ми.
— В очите ти виждам обвинение, но помни следното, ma petite, ти ме помоли да те доведа тук. Така че не ме обвинявай за този конкретен проблем.
— Нима забавлението, което предлагаме, е толкова скучно? — попита Янос.
— Обсъждахме дали да ви убием сега или по-късно — казах аз с извънредно делови тон.
Янос се изхили тихо.
— Моля те, наруши примирието, Анита. Страшно ще ми хареса да имам извинение да ви кача на някоя от джунджурийките си. Мисля, че ще отнеме доста време, докато се пречупиш. Но пък от друга страна, понякога именно самохвалковците се предават първи.
— Не се фукам, Янос. Говоря истината.
— Тя вярва в това, което казва — обади се Киса.
— Да, в нея има притеснителна нотка истина — каза Янос. — Много вкусно.
Блондинката Лиса беше спряла да се дърпа в оковите. Беше увиснала на тях, почти задавена от плач. Другото момиче, след като вече беше оковано, стоеше съвсем неподвижно, но ръцете и дланите й започваха леко да потреперват. Сви ги в юмруци, но не можа да спре треперенето.
— Жените дойдоха за малко приключение. Определено получават това, за което са си платили — каза Янос.
Двете вампирки отвориха секции от черната стена и измъкнаха оттам навити камшици. Никое от момичетата не можа да види това, което ме зарадва.
Не можех да стоя и да гледам, не можех. Нещо вътре в мен щеше да умре, ако просто наблюдавах, дори това да означаваше да загина. Поне щях да си ида, борейки се и да отнеса няколко от тях с мен. По-добре от нищо. Но преди всички ние да се самоубием, щях да се опитам да преговарям.
— Щом не се опитваш да ни накараш да нарушим примирието, какво, по дяволите, искаш?
— Да искам? — каза Янос. — Да искам? Ами, много неща, Анита.
Започвах да намразвам начина, по който произнасяше името ми, някак наполовина развеселено и интимно, сякаш сме приятели или близки врагове.
— Какво искаш, Янос?