— Кой е? Покажи се! — извика то и се заоглежда наоколо.
— Ха-ха-ха! — изкикоти се със звънлив детски глас Рей. — Намериме, де!
— Веднага се покажи! — очите на създанието започнаха да искрят заплашително.
— Оооох, стига… Много си скучна-Рей скочи от дървото и се приземи меко пред създанието-Хей, та ти си демон! — изненада се тя. — Наистина си демон, не съм сгрешила.
Рей плесна доволно с ръце и се усмихна широко, а зелените и очи заискряха с детска невинност.
— Не ме обиждай! — изрепчи се насреща създанието и скръсти ръце. Демонката се стъписа. Изви глава надясно, след това наляво, завъртя се около създанието, издигната на 20 см. от земята и рече:
— Но… но… как? Та ти приличаш на демон… А и защо да те обиждам, нали и самата аз съм такава-гласът на Рей показваше нейната обърканост. В доста ситуаций демонката би съумяла да прикрие емоцийте си, но сега никак не бе сигурна в това, което правеше.
— Ти си демон?! — отвърна и с отвращение непознатата — Какъв позор!
— Какво си тогава ако не си демон? — попита Рей и присви злобно очи. — Определено не си човек.
— Аз съм Ангел-заяви високомерно другата.
— Ангел?! — този път отвращението се изписа по лицето на Рей-Какъв ужас… Впрочем, представях си ви облечени в бели дрехи, със сияещи усмивки, пухкави крила и ореоли над главите, също така бях чула, че по цял ден лентяйствате, излежавайки се върху някой облак със златни арфи в ръцете. — заобяснява набързо демонката.
— Аз не съм обикновен Ангел, аз съм Обречен Ангел-дооточни се непознатата.
— Ха-ха-ха! — изсмя се Рей-Още по-лошо-ти си прокълната-демонката изглежда бе доволна от познанията си. Ааронката се смръщи. Знаеше това идеално и въобще не и се искаше да и го напомнят. — Впрочем, аз съм Рей. — поде по-бодро демонката и все така усмихната подаде ръка. За миг непозната се замисли, но изглежда прецени, че един палав дух не е чак такава беля, а и може би тя знаеше път, който извеждаше от гората. Вече 3ти ден ааронката се въртеше като в омагьосан кръг, сякаш самото Провидение бе пожелало да я срещне с Рей.
— Е, добре де-измърмори тя-Аз съм Алексис. — бегла усмивка се се появи на лицето и и тя се здрависа. — Между другото, ти какво търсиш тук? Да не би да имаш за задача да предизвикаш някой горски пожар? — тя се вгледа в огненото кълбо, с което се бе заиграла Рей.
— Всъщност не… Напуснах Ада и сега се чудя какво да правя. А ти? Сигурно търсиш начин да развалиш проклятието над себе си и над подобните на теб-отгатна Рей
— Да… Нещо такова-отвърна неуверено Алексис, не смяташе, че прекалената искреност проявена пред една демонка. — Между другото, да знаеш накъде е изходът от тази гора? — попита малко по-любезно ааронката.
— Ако трябва да бъдем честни-да-отвърна и Рей-Ще имаш ли нещо против да дойда с теб? — изръси без да се замисли тя.
— Ами-започна Алексис готова да откаже.
— МОЛЯ ТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ… Тук е тооолкова скучно, минават само някакви бездарни хора и животните, дори бухалите, вече не са ми интересни.
— Ех, добре де… — въздъхна Алексис и извъртя очи към небето, от което се виждаха само малки къстчета през купола от листа.
— Страхотно! — възкликна Рей и подскочи, оставайки на около метър във въздуха.
Алексис се смръщи, като малка бръчица се появи между веждите и. Тя изсумтя и прецени, че тази седмица можеше да се назове в нейния Живот като „Седмицата на срещите“, някои от които не чак толкова приятни за нея. Няколко дни, точно преди да сметне за добре да навлезе по-надълбоко (без MPS) в гората, ааронката се бе срещнала със същество, чиято Съдба в общи линий бе да я следва. Точно така. Когато напусна Полетата, Алексис дори и неподозираше, че през първата седмица от пътуването и ще и се стоварят толкова много неща. Застанала на една от селските оградки, които се срещаха доста в селището (чието име не знаеше и в което се шляеше за известно време), тя тъкмо подреждаше разхвърляните мисли в главата си, когато някъде около нея се разнесе звук, подобен на щракването от фотоапарат. Алексис отначало не му обърна вниманието, което заслужаваше, ала не след дълго звукът сам си го поиска и то настоятелно. Сякаш около нея се разнесоха множество стъпки, или поне на такива приличаха. Ааронката имаше глупавото чувство, че някой или нещо тича във въздуха и то шумно. После заключи, че просто полудява, но за нейно щастие не се оказа права. Звукът се повтори и някъде над нея изпадна създание, безумно приличащо на фея, само дето и липсваха пърхащите крила. Е, Алексис, можеше да се премири и да мине и без крилата-и без това и самата тя не притежаваше такива. Пък и откакто напусна Полетата забеляза, че зелените рогца, които принципно си висяха на главата и, бяха изчезнали от само себе си.