— А да и не си загубил глупавото си чувство за хумор…
— Ще приема това за комплимент… е как си… не сме се виждали от много време… хммм всъщност от 500 години… след онзи бетствен случай… тогава се опита да ми провалиш мисията а… но разбрах че и двамата печелим… сега той се пече в ада нали… така става като лазиш по нервите на ангел… — той опъна жадно от цигарата и издиша дима… — е как я караш…
— Еми както обикновено… мотам си се и гледам да объркам колкото се може повече работите на шефа ти…
— Е не му ли стигам само аз та и ада се намеси…
При това всички се засмяха…
— А няма ли да ме запознаеш с новите си приятели…
— Ъ ти нали имаш уста…
— Аз съм Кът…
— Кътър-поправи го Рей…
— Да но обичам да ми викат Кът… — каза и през смях той…
— Аз съм Фейнт… наполовина котешки демон…
— Аз съм Лиодайн… и съм горска нимфа…
Кът се приближи към Алексис…
— Аз съм Алексис-каза момичето…
Кът усети, че имат нещообщо… и каза:
— Нека позная… ти си обречен Ангел…
— Да — каза печално момичето…
— Приятно ми е да се запозная с всички от вас… ама да ви питам някой нуждае ли се от помощ щото шефа мепрати с няква цел тук ама хал хабер си нямам каква е тя… никой не му отговори…
— Е нищо… ще се мотам с вас до някъде пък дано получа някакъв знак… — той седна с всички покрай огъня и разказа историятаа си след това изслуща и техните…
Когато дойде редът на Алексис, всички впериха погледите си в нея. Ааронката изпита натрапчивото чувство, че я гледаха под лупа и следяха всяко нейно движение. Това я стресна, което доведе и до гнева, надигащ се в нея.
— Ами, аз съм Обречен Ангел и живея в Гаснещите Полета-каза набързо тя като избягваше да гледа в нечий очи и най-вече тези на Рей-нали съществото имаше навика да чете мисли.
— Това вече всички го знаем-намеси се Кът. Алексис имаше чувството, че той никога не се разделяше със своята цигара, което я подразни допълнително. Тя се загледа невиждащо в дима, който излизаше всеки път, когато Ангелът си дръпваше и се виеше нагоре, превръщайки се в малки сиви облачета.
— Е, то пък какво повече има да се казва-мъдро отбеляза демонката-Нали всеки знае тяхната Легендна… Че много обичали да превземат човешките сърца и най-накрая ги изгонили от Горе… било „най-разпространената Легенда“-при последните си думи Рей изви лицето си в болезнена гримаса, сякаш цитираше доста неприятен за нея индивид.
Този пък Алексис слушаше внимателно и изпита някакво чувство на успокоение-значи никой от тях не подозираше дори за сънищата, които спохождаха всеки Обречен Ангел и за същността на тяхното значение. Не знаеше защо-но това и подейства добре. Тогава, думите на нимфата, и се стовариха отгоре като бая тежък камък.
— А на къде си се запътила? — „изпя“ въпроса си Лиодайн и се взря с искрящите си очи в ааронката-от тях вече нямаше как да избяга.
— Просто… — Алексис се смръщи и отново бръчицата се появи между веждите и. — Просто се разхождам-завърши предизвикателно тя, сякаш ги подканваше да и кажат, че лъже. Но никой не изрече и думичка, което и се стори доста странно. Тишината и изглеждаше по-тежка от всичко останало, което можеха да кажат неочакваните и спътници и ааронката искаше да се отърве възможно по-бързо от нея. Тя я подтискаше и смазваше като тежък товар, поставен на рамената и. Вече не издържа и без да казва нищо стана. Вгледа се завиждащо в крилата на Кътър. Дали някога и тя щеше да има такива и да усети какво е чувството да летиш? Свъси се още повече, ако това въобще бе възможно. Тъй като явно никой нямаше намерение да наруши тишината и Алексис не щеше да го направи. Без да се усети, краката и сами започнаха да вървят безцелно. Ангелът забеляза това и попита:
— Ей, накъде тръгна?
— Никъде. Ще се поразходя-безразлично отвърна ааронката, увъртайки кичурче от ливата си коса на пръста си.
— Ох, остави я-Рей махна с ръка-Ще се върне, знам го.
— И откога вече можеш да предсказваш какво ще направя? — озъби и се Алексис, а гневът започна отново да се издига на вълни в нея. Демонката се изсмя и се зае да си играе с ново кълъбце огън. Ааронката изръмжа, присви очи и след като се обърна на пети, тръгна накъдето и видеха очите.
Гората и наоколо беше спокойна и сякаш тя я „пореше“ с яда си. Изпод забързаните и стъпки се издигаше прах от пътеката, по която бе поела, но Алексис не обръщаше особено голямо внимание на този факт. Беше пъхнала ръце в джобовете на дрешката си и по едно време напипа в левия някаква хартийка. Любопитството я обзе и тя я извади (хартийката, де). Беше същото листче, дадено и от Лин-Лин, само че сгънато на две. Понеже и без това си нямаше друга работа, ааронката го разтвори и тихичко зачете първия абзац: