— Защото, не мисля, че тука точно му е мястото за обсъждане на такива важни неща-тя вирна нослето си във въздуха, с което целеше да си предаде допълнителна важност.
— От кога изпращат абаели и на Обречени Ангели? — продължаваше със своите въпроси Кът. Нямаше никаквото намерение да се откаже. Обаче Ники пропусна това покрай ушите си и се заигра с пеперудата, която бе кацнала на ръката и. — Ами ти? — обърна се този път към Алексис и тя се сепна-Знаеш ли защо са го изпратили?
— Аз… — започна ааронката. Точно в момента и се искаше да бъде навсякъде, но не и тука. — Какво въобще те засяга? — рязко попита тя, като видя, че Кътър се кани да запали още една цигара. Ангелът се смути (незнайно защо) и измърмори:
— Просто ей така. Би трябвало да знам. Нали и аз идвам от Горе. Странно-той се свъси и заби поглед в земята. Ники спря да си играе с пеперудката и погледна останалите с бляскавите си очи.
— Еми, така и така си нямаме никаква работа… — заговори тя, а крилата и енергично започнаха да пърхат. — Хайде да огледаме гората, а?
Алексис се досети, че Ангелът просто се опитваше да отклони вниманието от абаелите, ала бе една сред малкото. Останалите закимаха отвърдително… всички, без Рей.
— Аз вече я знам цялата! — невъзмутимо рече тя, ала никой не и обърна внимание.
— Тъкмо ще ни разведеш наоколо-предложи Ники и на лицето и се появи 24каратова усмивка. Демонката измърмори нещо, явно се бунтуваше, ала повлечена от „тълпата“ тръгна по близката пътека, осеяна с безброй много паднали зелени листа, тревички и шума от миналата Есен. Докато вървяха, над главите им любопитно ги наблюдаваха обитателите на тази многовековна гора: катерици, птички. Повечето от тези животинки гледаха възмутено Рей-явно още не бяха забравили поразийте, които бе направила. Алексис подритваше някакво камъче, мислейки за казаното от Ангела преди малко, когато Кът я догони.
— Ей-започна той, търсейки точните думи-Питах се…
— Каквото и да се питаш-няма да ти кажа-прекъсна го ааронката, без дори да го погледне. Не и се разговаряше с никой.
— Ами тогава… — продължи неприятно изненадан Ангелът-Дали…
— Не-безразлично отвърна Алексис, макар и да не знаеше за какво става дума.
— Не мога да разбера защо си си изградила някакви стени около себе си-каза го на един дъх, боейки се да не бъде отново прекъснат. Този път Алексис го погледна, взря се в дълбоките му сини очи и се намръщи.
— Точно ти недей да ми говориш какво съм правила. Нищо не знаеш за мен! — повиши тон тя и забърза напред.
— Може би, защото на никой не искаш да кажеш-подвикна след нея Кът, но ааронката не му отвърна. Отново се беше ядосала и не забави крачка чак след като се отдалечи доста от останалите. Забила все поглед в земята, Алексис усети как невидима ръка я дърпа силно за глезена. Загубила равновесие, тя се препъна и заспуска през глава по някакъв склон. Същият склон, който бе вдясно на пътеката им. Не спря сигурно чак до края му. Беше затворила очи от ужас и изненада и когато ги отвори зърна пред себе си…
— Лин-Лин?! — изненадано проговори ааронката, а всичко я болеше-Ти ли ме дръпна?
— Ами… да-смути се създанието. Беше със същите дрешки, както и предишният път-Извинявай.
— Какви ги вършиш? Защо го направи? — нахвърли и се Алексис.
— Чакай, чакай… — зауспокоява я Лин-Лин и като плесна с ръце, сякаш цялата болка и охлузвания на ааронката изчезнаха.
— Какво направи?
— Абаелски работи-изхихика се-Но да караме по същество, че пак нямам време. Ти разреши загатката, браво! Малко бавничко, но все пак… Както и да е. Ето ти този… да го наречеме-медальон. — тя и подаде лъскаво нещо във формата на продълговато листо.
— И за какво ми е? Вярно, красиво е, ама… — учуди се Алексис като се изправи, все загледана в „дрънкулката“.
— Когато намериш точното му място, пак ще се появя.
— Ама… чакай сега. Какво искаш да кажеш? Много е… неразбираемо. — обаче Лин-Лин не и отговори. Чу се познатото щракване на фотоапарат и абаелът изчезна. Алексис се огледа на всички посоки и след като се увери, че създанието нямаше да се върне, запита:
— Къде ли може да са останалите?
Отговора на въпроса й я чакаше само няколко метра по нагоре. Нечий глас викаше името й. Е този глас много лесно се познаваше, кой друг имаше толкова нежни и същевременно мелодични слова? Нимфата Лиодайн.
— Алексиииис?
— Да! Тук съм.
— Какво правеше там долу? — попита най — очтиво Ники.
— Ами… — замисли се за секунда и в края на крайщата излъга. — …паднах.
— Падна? — погледна я изпод вежди Рей.