— Да! Просто вървях прекалено бързо и не видях един от изникналите корени. Преспънах се и паднах. — Алексис вече по спокойна на бързо измисли някакво обяснение, като същевременно стискаше медальона в ръката си. Самата тя не знаеше защо не им каза истината. Пък и… какво общо имаха те с нея? Защо трябваше да знаят? При тези въпроси Алексис още по здраво стисна медльона си.
— Но… Алексис там няма никакви корени! — отбеляза Лиодайн.
— Е, и? Не знам дали бяха корени? Преспънах се в нещо!! Какво от това? Сега на разпит ли ще ме подлагате! — обречената се тросна и отново загърби другарите си продължавайки да върви все така бързо на пред.
— Внимавай да не паднеш пак някъде! — подметна през ужасния си злобен кикот Рей.
— Гррр… — Алексис само изръмжа и си продължи нататък.
Каква странна компания? Демон, три ангела, един от които обречен, вещица ( Калито с нас ли е? ), полу-котарак полу-демон, и нимфа. Всеки с разлижна Съдба. Всеки с различна цел, и въпреки всичко заедно.
Кръстосваха гората почти цял ден и накрая решиха, че е по добре да останат да пренощуват някъде. Така и сториха. Кът откри малка пещера в която можеха да пренощуват, тъй като според Лиодайн скоро щеше да има страхотна буря. Всеки си заплю място, Кът и Фейнт отидоха да зъберат малко дърва за да запалят огън. Ники отиде да намери нещо за ядене и тъй като на всички им се ядеше месо (с иключение на Лиодайн) решиха да хванат някоя птица или риба от близката река и да я изядат. Лиодайн, която обичаше животинките и всички горски обитатели не бе много съгласна и за това отиде да си набере плодове.
— А къде е Алексис? — попита Нимфата на излизане от пещерата. Единствено Рей бе останала в пещерата и в края на крайщата се оказа принудена да излезе за да намери Алексис.
Сигурно в цялото си желание да бъде сама се е остремила много напред и не е забелзала, че сме спрели за нощувка — помисли си ядно рей, която без никакво желание се катереше по малко хълмче. Лиодайн бе права задаваше се буря и то голяма, ако се съдеше по тъмните облаци, все още бледите светкавици по небето и гкухите гръмотевици, които се засилваха все повече и повече.
— Ангели ходи ги разбери-мърмореше си Рей и след миг в ръцете и се появи красива черна роза. Изглежда пламъците и бяха омръзнали. Една от способностите и бе че създаваше малки и безполезни нещица. — Онзи Кът… толкова е нагъл… ами Алексис… втобще ен мисли… хуква на някъд еи след това „Рей ходи да я търсиш“… ами таиз Ники… много е чалната… ужас… гледаме все едно съм Сатаната. — демонката тръсна глава. Бе започнало да се стъмва. — За какво трябваше да се срещам с тези твари, та ние сме толкова различни…
— Сама го каза-режещият глас на Алексис накара Рей да се обърне.
— А ето къде си била-демонката се смръщи-давай да отиваме към пещерата, че не желая да се мокря.
— Коя си ти, че д ами казваш къде да ходя? — сопна и се ааронката.
— Тази която познава това място-напомн рей и се усмихан широко, нещо което много издразни Алексис, но тя предпочете да си замълчи и да последва зеленооката.
— Ето ви и вас най-после-подвикна Файнт.
— Ммм… риба-демонката почти усети вкусът на ястието.
— Аз я приготвих-похвали се Ники.
— Чудесно надявам се няма отрова за демони в нея-подметна Рей след което се закикоти.
Ники изглеждаше възмутена, но след като хапнаха и демонката похвали кулинарните и умения изглежда остана доволна.
Лека по лека разговорите преминаха към миналото на всеки един. Единствено Рей стоеше на страна и мълчеше. Това бе тема в която нямаше как да се намеси. За първи път от толкова време, демонката усети нуждата от спомени. Тя нямаше минало… Обикновенно бе обективна по всякакви въпроси и обичаше да говори, но сега и се налагаше само да слуша за детството на другите, за техният живот до момента, а тя какво имаше 6 години на кръст-остатъкът липсваше… Една сълза се спусна от окото на Рей. Някаква страна болка пониза сърцето и… искаше и се да знае коя е … да знае кои са родителите и и дали иам брат и сестри, но уви не знаеше…
— я чакайте малко-прекъсна смехът им Алексис-Истина ли е или не съм чуал още прекррасният глас ан нашата демонка? — ааронката се усмихна злорадо и погледна към рей, която бе седнала в найтъмнит ъгъл обгърнала коленете си.
— Миналотоми не те засяга Алексис-сряза я Рей.
— Защо? — попита Лиодай-със сигурност са ти се случили куп интерени неща. — поощри я нимфата.
— Незнам… може би-Рей се изправи и напусна пещерата, оставяйки останалите зяпнали от изненада.
„проклета ааронка“-помисли си демонката. на вън вече валеше като з ведро, но дъждът сега бе най-малката грижа на Рей, дори напротив, някак си той успяваше да успокои гневът забушувал във вените и. Сълзите на дмонката се сляха с дъжовните капки.