„Искам да знам коя съм“-помисли си тя след като се покатери ан ендо по високо дърво — „Искам“
— Винаги съм смятал демоните за странни, но не съм предполагал, че са и напълно неразбираеми-заразсъждава на глас Кът в пещерата, а екотът от каменните стени удвои гласа му много пъти и създаде усещането, че се намираха в просторна зала. Макар и всъщност мястото да си беше съвсем мъничко. Останалите не отвърнаха нищо, пък и още бяха потресени от внезапната реакция на Рей и как тя, съвсем неочаквано, се беше нацупила. Загледаха се във входа на пещерата, където сега валеше като изведро. Мъничките капчици дъжд безмилостно се разбиваха в студените камъни и пръските вода достигаха чак до пътниците, намокрайки я някой плащ, или пък чанта. Алексис извади от своята раничка малко одеало и плътно се покри с него. Вече захладняваше и полъхът на студения вятър ясно се усещаше дори и тук-между тези непробиваеми стени. Загледана в пролуката, през която влязоха преди близо час, тя мълчаливо наблюдаваше как постепенно се смрачаваше и нощта обгръщаше всичко навън. Не след дълго във въздуха се разнесе песента на щурците, известни музиканти в горите из тези предели. Стана такъв непрогледен мрак, че единствената останала им светлина бе припукващия огън, около който се бяха скупчили всички. Пламъчетата хвърляха сенки върху лицата им и им действаха успокоително заедно с „тананикането“ на горящите дърва. Все още нямаше и следа от Рей, която вероятно се бе запиляла нанякъде си, а дъждът бе поспрял, превръщайки се в почти безобидно ръмене. Ааронката се размърда неспокойно на мястото си, но останалите, унесени от мислите си, не забелязаха това. По някакъв необясним начин Алексис се чувстваше задължена на демонката, за дето я бе потърсила преди, защото ако не беше го сторила сигурно сега щеше да се лута загубена из тези гори. Това нейно нелепо „задължение“ с отминаването на времето ставаше все по-настоятелно, въпреки старанията и да го изкорени от съзнанието си. Накрая ааронката не издържа и стана, а одеалото се смъкна от нея, нагънато на една страна.
— Къде отиваш? — попита напевно Лиодайн и вдигна красивите си очи към Обречения Ангел.
— Да… търся Рей. — призна си тя.
— Сама, из тази тъмница? — намеси се и Ники, а крилцата и запърхаха възмутено на гърба и. — Поне някой да дойде с теб. — из пещерата се разнесе одобрителен шепот и някои даже се понадигнаха от местата си.
— Не-отсече бързо Алексис и се смръщи-Ще отида сама. Няма кой да ме изяде, не се безпокойте, освен ако внезапно на щурците не са им поникнали хищни зъби…
Кът вдигна безсилно рамене, вече запознат с упоритостта на ааронката.
— Алексис, сигурна ли си? — вежливо я попита нимфата. Другата кимна. — Е, тогава… успех.
Алексис въздъхна облекчено и тъкмо минаваше през пролуката на пещерата, когато чу зад себе си гласа на Фейнт:
— Не забравяй свирката, която ти дадох (без MPS).
Тя не му отвърна нищо, обаче заключвайки, че може би щеше да и бъде полезна тази „джаджа“. Когато излезе навън усети свежия въздух, лъхвайки я приятно в лицето. Личеше си, че бе валяло и гората изглеждаше по-чиста и красива от преди. Ами, сега? Да се търси Рей сигурно не беше едно от най-лесните неща. Алексис се запита къде ли щеше да е тя, ако беше зеленооката пакостница, но… не успя да намери приемлив отговор, затова тръгна по отъпканата пътека, която видя пред себе си. Докато вървеше се оглеждаше предпазливо наоколо и се стараеше да не се отдалечава много от пещерата. След около половин час безмислено обикаляне, ааронката чу някакви странни звуци нейде над главата си. Вдигна поглед нагоре и установи, че два от ниските клона се поклащаха леко. „Странните звуци“ всъщност бяха хлипанията на някой…
— Кой е там? — попита ясно Алексис, неоткъсвайки очи от дървото. Отговор не последва и затова тя повтори въпроса си-Кой е там? Покажи се!
Един от клоновете се счупи с ужасен трясък и точно върху ааронката падна тъмен силует. Обреченият Ангел усети как от шока сърцето и забива лудо, а самата тя трепереше от вълнение. Знаеше много добре какво щеше да последва в това нейно състояние. В миг буквално от ръцете и изкочиха черни въжета, които като огромни змий се увиха около непознатата фигура. Същите тези въжета, сякаш започнаха да изсмукват всичките сили на „противника“, а очите на Алексис станаха сиви, студени и заплашителни. Тя се хранеше от енергията на силуета. Някъде отдалече ааронката чу в главата си глас… познат глас…
— Спри! Недей! Какво… какво правиш? — беше Рей.