Алексис се сепна и въжетата изчезнаха така внезапно, както се бяха и появили. На земята пред нея лежеше демонката, а по нея, където се бяха впили вървите сега имаше червени линий.
— Какво си въобразяваше, че правиш? — попита я с треперещ глас-Какви бяха тези въжета?
— Аз… — започна ааронката-Ти ме стрестна и аз… съжалявам-сведе поглед към земята, което много изненада Рей и най-вече последната дума.
— Какви бяха тези въжета? — повтори въпроса си.
— Никакви-отвърна този път по-остро Алексис. — Няма значение. Да се връщаме в пещерата, че другите… се тревожат къде си. — тя тръгна напред, а Рей я последва смръщено, убедена, че въжетата не са били плод на нейното въображение…
„Проклети ангели… проклети да са… проклети!“ — гневеше се демонката. — „Човек не може да си подреди мислите на спокойствие от тях“-Рей бе свикнала с това да бъде единка, затова и загриженоста на другите и се струваше някак странна. Долу в Ада трудно се създаваха истински приятелства. Лусинда бе единственият демон, който Рей приемаше за приятел.
„Защо ли ми трябваше да напускам Ада?“ — зачуди се зеленооката продължавайки да следва Алексис. — „Живота ми там си беше повече от чудесен… какво ми липсваше, та да го напусна?“ — сцената от преди малко край огънят, изскочи в съзнанието и като по команда. Тъгата набързо отмести гневът и сълзите отново се застичаха по лицето на Рей. — „Имам чуство, че ще се разстопя“ — уплашено призна пред себе си демонката. — „Виждала съм много хора да плачат, но дали не е вредно?“ — обърка се съвсем Рей.
— Алексис… — започна неуверено тя и се закова на мястото си.
— Какво? — попита ааронката.
— Ами искам да те попитам нещо…
— Тук ли? — изуми се Алексис-Не можеш ли да ме попиташ в пещерата? Тук е мокро и студено-оплака се създанието.
— Искам да го разбера тук и сега-демонката тропна с крак и един мокър кичур лилава коса падна пред лицето и. Алексис забеляза удивителна прилика в погледа на Рей и този на малките човешки деца, когато биваха объркани. Личеше си, че демонката се е загубила в мрака на своето собствено съзнание.
— Добре Рей, кажи… какво искаш да знаеш? — примири се ааронката.
— Ами искам да знам дали сълзите са вредни? — попита Рей и погледна плахо към Алексис. Другата се разсмя.
— Не се смей… питам сериозно! — сърдито се сопна зеленооката и се смръщи.
— Добре… добре… извинявай-за втори път през последните 10 минути демонката чу дума, която никога не би предположила, че Алексис ще изрече-Не си ли виждала преди хората да плачат? И въобще ти да не би за първи път да плачеш? — изуми се ааронката.
— Разбира се, че съм виждала хората да плачат, в много от случаите аз съм била причината-похвали се Рей. — А и за твое сведение аз не плача-отвърна надменно демонката надявайки се алексис да се върже.
— Да разбира се, как можах да си го помисля-отвърна и ааронката и извъртя очи към небето-Виж има два вида сълзи-от щастие и от мъка-заобяснява търпеливо Алексис.
— Нима някой би плакъл от щастие? — изуми се Рей.
— Разбира се… сълзите се леят като шампанското… по какви ли не поводи-усмихна се ааронката.
— Ммм… — замисли се Рей-май разбирам. а ти плакала ли си от щастие? — полюбопитства демонката.
— Не за жалост не съм имала дотолкова щастливи мпменти в досегашният си живот, че да стигна до сълзи.
— Щом се плаче, когато човек е щастлив и когато е тъжен, това означава ли, че границата между щастието и нещастието е толкова малка? — продължаваше да разпитва зеленооката.
— Дори по-малка от колкото можеш да си представиш, а сега хайде да се прибираме, че замръзвам, а и ти ми изглеждаш доста бледичка-подкания Алексис,
— Добре, хайде да се връщаме при останалите-поде по-бодро и Рей. — Впрочем бледоста ми се дължи на онези въжета-демонката наблегна ан последната дума.
— Не бях аз виновна-оправда се Алексис. То си и бе така, тя бе запратила въжетата несъзнателно. Не след дълго двете се прибраха в пещерата. Останалите им спъттници изглежда отдавна спяха. Рей и Алексис решиха да последвът примерът им. Уморени и премръзнали те заспаха почти на мигът.
Огъня, който все още гореше в средата на пещерата започна малко по малко да загасва превръщайки се във въглени, докато накая и бледата светлина от въглените изчезна и в пещерата настана непрогледен мрак. Студа започна отново да завладява подслона на спътниците. Съвсем близо до огнището спеше Лиодайн. Тя бе предпочела да е по близо до огъня, понеже е свикнала да живее сред топлотата на природата. Сега тя леко потрепна под лилавото си одеало. Тази тръпка обаче не беше свързана със студа, а по скоро със странния сън, който нимфата сънуваше. Всички спяха, а точно в дъното на пещерата се отваряше таен проход. Огромна черна дупка бе зийнала, а от нея се чуваха писъци, който прокънтяха в цялата пещера…