Когато Джури била на 5 годинки цялото й семейство било избито (майка й, баща й, брат й и сестра й). Отрасла в сиропиталище, докато не навършила 14 и една вечер си събрала багажа тайно и избягала с ясната цел да открие виновниците за загубата на семейството й. Точно тогава започнало и нейното приключение.
От малка Джури била добра и помагала на всички деца в сиропиталището, както можела. Винаги била добра с хората. Възпитателките забелязали, че малката имала големи заложби, а и била симпатичка, и толкова различна от обикновените деца. Обожавала животните, но в дома не било позволено да се отглеждат домашни любимци, което я натъжавало понякога, защото си нямала приятел. Другите деца я смятали за странна, защото местила предмети само с мисъл. Сигурно ги било страх и затова страняли от нея.
Ноща когато Джури избягала не била от най-топлите, но се преживявало. Незнаеща накъде да тръгне и объркана тя се лутала из улиците. Няколко вечери по-късно както си вървяла в единия парк чула жалосно мяукане, тъй като обичала животните и била добра душа се ориентирала по звука и намерила малко котенце захвърлено в един храст. Било на не повече от месец и половина. На цвят било черничко, опашката му явно грубо счупена била къса, под муцунката имало бял триъгълник, а лапичките имали по малко беличко като чехлички. Раната на опашката била леко възпалена, но Джури извадила от раницата си една аптечка, която взела от сиропиталището, и промила и превързала раната на котето. Тъй като било доста симпатично, а тя не искала да го оставя само го взела и продължила лутането си.
Навътре в паркът, който бил голям имало една къща. Там живеела една старица, която Джури посещаваше отвреме на време и реши да я посети пак.
— Хей, здравей — поздрави момиченцето и се усмихна като влезе.
— Значи дойде моментът. — отвърна старицата.
— Какъв момент? — учуди се тя.
— Като те гледам този път избяга окончателно, нали?
— Ами… да. — отговори Джури, но побърза да се върне на предния си въпрос — За какъв момент спомена?
— Да те обуча, за да можеш да се защитаваш.
— Но на какво да ем обучиш? — продължи да любопитства тя.
— Ти скъпа Джури си вещица, както и майка ти беше. Да, познавах я преди да се случи нещастието. Тя го предчувстваше и ме помоли да бдя над теб, ако се случи нещо с тях и да те обуча за вещица. Още от малка имаш дарба.
Момичето остана със зяпнала уста и само успя да каже:
— Защо никога не ми каза?
— Няма значение, мисля че ще ти е интересно. — отговори старицата и се усмихна. — Сега ела, дете мое, да те настаня, а като гледам си водиш и приятелче.
Така изминаха две от най-хубавите години на Джури, но след като навърши 16 започна да се чувства несигурна и не на място. Постоянно обикаляше града, заедно с котето то я следваше като кученце навсякъде. Една вечер като се прибра започнa да си стяга багажа.
— Хей, да не си решила да си подредиш малко нещата? — попита усмихнато старицата, като я видя.
— Не, лельо Маги. Мисля че е време да потърся своето място в този свят и да отмъстя за семейството си. — отвърна й тя.
Това помрачи усмивката на Маги.
— Но ти не си готова още нищо, че си една от най-добрите ми ученички.
— Моля те нека аз реша дали съм готова. Наистина последните 2 години бяха чудесни и ти благодаря, но моля те пусни ме не искам да си ида от тук с кавги.
Старицата въздъхна тежко, но не успя да каже нищо, знаеше, че момичето е право.
След като Джури привърши с багажа си, което всъщност не бе много отиде при Маги и разговаряха надълго и на широко.
На сутринта момичето стана малко преди изгрев слънце взе си багажа и вече порасналото коте наречено Мърфи, и потегли, като за начало към изгрева с надежда да намери покой…
Първите няколко дни прекарани в гората за Рей бяха колкото и интересни, толкова и стряскащи. Демонката определено, обаче, се приобщаваше бързо, нещо което не бе характерно за останалите обитатели. Още през първата нощ зеленооката бе успяла здравата да изплаши един ленив бухал, както и да лиши от вечеря нещастен сокол, прелитащ над гората. Катериците, които имаха хралупа в едно от най-старите дървета, пък напуснаха дома си завинаги след като Рей бе успяла да наводни кухината отмивайки цялата зимнина на животинките. Това за един демон бяха типичните „кротки и невинни шегички“. Рей бе щастлива, че макар напуснала Ада тя все още бе на много по-високо ниво от другите. Хората, които преминаваха през гората не и правеха особено впечатление. Демонката често се криеше сред клоните на дърветата и оттам ги наблюдаваше, понякога и прочиташе по някоя и друга тяхна мисъл, но те бързо и омръзваха. На 6тия ден откакто Повърхността бе станала нейн дом тя бе започнала да съжалява дълбоко в себе си за това решение, но бе наясно, че път назад нямаше. Докато се излежаваше на един от по-високите клони на някакъв вековен дъб, Рей усети странно влияние. Някой приближаваше, но той определено не бе човек. Демонката се заозърта любопитно между клоните. Няколко минути по-късно на поляната се появи странно създание, много приличащо на демон. Рей се подсмихна с прикри зад клоните, така че новопоявилата се да не я забележи. — Здравей! — бодрият глас на Рей изтръгна от мислите създанието.