— Хванах шпионина на Тефик. Дължа ти благодарност, Козел, а аз не обичам да бъда длъжник. Погрижих се за измъкването ти от Турция. Утре, точно в полунощ, ще кацне транспортен самолет „Антей“ в местността Кая, плато над Трабзон. Бъди там. Машината е руска. Ще ви остави с кола на някакво си летище, ааа… Твърдица… някъде край морето. Не го намирам на картите си.
— Аз знам къде е — каза Козела. — Някаква парола?
— Не. Руснаците знаят номера на колата и данните на новите ви паспорти. Това е. Обади се от България…
— Аркан?
— Кажи.
— Шпионинът на Тефик не бива да се измъква жив.
Аркан се изсмя весело.
— Бъди спокоен, генерале. Сварих го на супа. С ориз и джоджен. Много уважавам тази подправка. И последно, Козел, Осама бин Ладен е в Либия.
Линията прекъсна.
Загледан в луната, Продан лежеше по гръб и се бореше с желанието си да излезе от спалнята и да запали цигара. Натъпкана с приспивателни, Поли спеше тихо до него, заемайки две трети от широката им иначе спалня.
Навикът надделя. Проданов напъха крак в чехлите, наметна халата, прекоси хола, излезе и се отпусна тежко в един от шезлонгите на прекрасната си, обширна тераса. Пееха щурци, чуваше се жабешки концерт там долу край реката. Беше прекрасна тъмна нощ за този, който имаше очи да я види, а Проданов имаше прекалено много грижи, за да се наслаждава на природата. Запали цигара и отново потъна в тревожните си мисли. Преди три месеца Интерпол изпрати сведение, че момчетата на Поли и Козела са мъртви. Във факса се посочваше дори мястото, където баща им ги е погребал, след като ликвидирал по най-варварски начин убийците им. Не събра сили да й го каже и вече четвърти месец живееше в лъжа. Тази страшна тайна го убиваше бавно. Не можеше да гледа очите на Поли, да вижда мъждукащата им надежда, да чува плахите й въпроси: „Има ли някакво известие от момчетата?“.
Не, да му еба майката, и няма да има, докато не спипам оня кръвожаден тигър Козела… Козела? Как щеше да влезе в страната и с чия помощ? Щом сведението идва от ЦРУ, най-вероятно се е бързал със сръбските чети, с които и без това го свързва старо сътрудничество от времето на босненската война и югоембаргото. А това значи и с руснаците, и така защитата му ставаше тройна. Труден враг, умен, истински професионалист и напълно безмилостен. И въпреки това откъде щеше да влезе в България? Безсмислено беше да го чакат по ГКПП-тата, макар че не искаше да опонира на министъра, още по-малко беше по силите му да отмени заповедта му. Как, по дяволите, щеше да постъпи Козела? Проданов запали втора цигара и потъна в мисли. Опитваше се да влезе в кожата на врага си, в нрава му, в маниерите му на действие.
Проданов дочака изгрева в шезлонга. Пепелникът беше пълен с фасове, но не беше намерил отговор на нито един от въпросите, които го измъчваха.
Маскирани като бойци на АОК, командосите отвлякоха Тефик бей и семейството му. Качиха ги на една лодка „Риба“ с два двигателя меркюри по триста и петдесет коня и след два часа акостираха в столицата на остров Корфу. Още докато пътуваха бойците, а Тефик все още не знаеше в чий плен е, започнаха да се изреждат на жена му.
Стиснал зъби, отправяйки горещи молитви към Аллаха, той се молеше да оцелее, за да изреже главите на тия скотове. За своя живот не се безпокоеше. Отдавна беше свикнал да живее на ръба на бръснача. Преди да акостират, командосите изхвърлиха синовете му в морето и облепиха устните им с полицейско тиксо, но Тефик въпреки това успя да види как се удавиха момчетата. Луда, дребна ярост, наследена от Осман султан и спахиите му, го владееше. Нюкет не даваше почти никакви признаци на живот, освен че от време на време простенваше през облепената си уста: „Аллах, дай ми време за мъст, после сам ще ти дам живота си!“
На сушата отвлякоха жена му някъде, а него го хвърлиха в тъмница, стара, влажна и отчайваща, като всички зандани, градени от предците му, управлявали Отоманската империя. „Аллах, дай ми време и сили, после лично ще изпия водата, с която мият краката ти!“
Минаха дълги часове, преди вратата да се отбори и в килията да нахлуят десетина командоси с маски. „Щом не искат да запомня лицата им, значи все още имам някакъв шанс!“ — помисли той, правейки се на припаднал.
— Той се е насрал, бе! — каза на английски шефът им. — Изкъпете го, изчистете килията и ме викнете.
Бойците домъкнаха маркуч, пуснаха пожарникарска струя вода и започнаха да го хигиенизират, без да събличат копринения му костюм от фере и крокодилските обувки на Бата. Когато решиха, че са изпълнили заповедта на шефа си, сложиха го да седне на дървен стол и махнаха тиксото от устата му.