— Ако гъкнеш, ще напъхам този автомат в гъза ти! — закани се един от тях, размахвайки узито пред очите му.
„Щом искат тишина, значи наблизо има някой, от който се страхуват!“ — помисли Тефик, докато се опитваше да подсуши лицето си в реверите на сакото.
— Говори, Тефик бей! — заповяда шефът. Той влезе без маска, с цигара в устата и кавалерийски стек в ръцете.
— Не знам какво ви интересува — каза турчинът и сам не позна гласа си.
— Говори! Аз ще отсея това, което ме интересува от празните приказки.
— Защо удавихте синовете ми като слепи котета? Командосът въздъхна отегчено.
— Светът е пълен с инвалиди, бей! Защо да зацапваме природата излишно.
— Те бяха мои синове, скот! — изкрещя беят. Командосът се изправи.
— Тази нагайка съм взел за теб, лайно ислямско. Дръж си езика зад зъбите и отговаряй на въпросите, които ти задавам.
Тефик започна да идва на себе си. Окованите в белезници китки и глезени го боляха ужасно, но дишането му се беше възстановило и гарнираният му с ненавист кураж обземаше личността му.
— Къде е жена ми, а? Докато не видя, че е жива, нищо няма да чуеш от мен.
Командосът замахна със стека или нагайката, както викт на този камшик в определени среди, и разцепи бузата му. Огън избухна в мозъка му, но турчинът не мръдна, нито позволи болката да сгърчи лицето му.
— Къде е Осама бин Ладен? — изкрещя офицерът или поне командирът на бойците.
„Козел, да вриш вовеки в катрана на ада!“ — помисли Тефик и започна да му се изяснява ситуацията. Беше в американски ръце и нищо добро не го чакаше.
— Срещал съм това име в пресата — глухо каза той. Доведете жена ми, ако искате да продължим разговора.
Вместо Нюкет, в килията влезе полковник Хакел. Да, вече нямаше съмнение, беше арестант на ЦРУ.
— Знаете ли кой съм аз, Тефик Андериман бей?
— Полковник Хакел от ЦРУ… — през зъби процеди турчинът. — Къде е жена ми?
Хакел седна срещу него и с най-добронамерения глас, на който беше способен, промълви:
— Жена ви издъхна, бей.
Този път бол ката го връхлетя, толкова внезапно и мощно, че цялата сила на волята му трябваше да не рухне под вихъра на сърдечната аритмия.
— Сигурен ли сте? — напълно прекършен попита Тефик.
— За жалост, да. След като приключим разговора си, ще ви заведа да я видите. Тефик въздъхна дълбоко.
— Какъв разговор можем да водим, полковник. Казах на вашите убийци за Осама бин Ладен. Знам единствено това, което пише в пресата.
Хакел запали цигара и заповяда да му свалят белезниците.
— Искате ли да погребете жена си според вашите обичаи?
— Да.
— А Козела?
— О, да, полковник. Готов съм на всичко, за да застана лице в лице с него. Хакел се усмихна.
— Тогава да приключим със сделката. Вие ще ми кажете къде се намира Осама бин Ладен, аз ще ви позволя да се сбогувате с жена си и ще ви сервирам Козела на тепсия. Приемате ли?
Тефик Андериман бей кимна, но в знак на съгласие.
Пътуваха от Трабзонското плато кая на север над Черно море. Летяха вече час и половина с транспортния самолет „Антей“. Пилотираха двама руснака, други девет, въоръжени до зъби, играеха карти в салона. Залозите изглежда бяха големи, защото и страстите бяха пред експлозия.
Приближените на Аркан свалиха баржата на самолета, натовариха беемвето и без да погледнат документите им на запалени двигатели, отлетяха обратно. Цареше мрачна пиянска атмосфера — поне в салона. Дано и пилотите не надигаха толкова често бутилките с водка. Габи седна до прозореца, Козела бутна под краката й брезентовия си сак, в който бяха и парите, и оръжието му.
Пътуваха повече от половин час, когато се обърна към вбесените от комара руснаци:
— Господа, мога ли да пуша?
— Пуши с гъза си, ако искаш — отговори някой от тях и това беше всичко за следващия един час.
В един момент самолетът рязко, почти под прав ъгъл зави на запад и се понесе към сушата, която светеше някъде долу в далечината.
— Наближаваме България… Твърдица поточно — каза Козела.
Габи кимна.
— Ориентирам се. — после добави — Страх ме е, Иване.
— От какво? — опита се да я успокои, но и той се стегна, чувствайки с кожата си нарастващата агресия на тези пияни степни вълци.
— Не знам…
— Няма нищо страшно — самоуверено каза той, мислейки дали отсега да си приготви оръжието. Ако беше под него, можеше да го направи, но то беше в краката на Габриела.
След още половин час започнаха да се спускат, след четиридесет минути кацнаха.
— Готов си, генерале — каза един русоляв руснак с гел в косата и обици на ушите. — Взимай багажа и тръгвай!
Лъхна го свеж въздух. Руснаците сваляха баржа, за да изкарат колата. Козела подаде ръка на Габи, помогна й да се изправи, взе сака и я поведе към вратата, но когато застана срещу мастилената тъмнина на летището, видя че не е спусната стълбата. С внезапно избухнало предчувствие се обърна да поиска обяснение и политна в бездната. Последното, което чу, беше отчаяният вопъл на Габи: „Помогни ми, Иванее!“ и дивият смях на пияните руски свине.