— Майната ти гъзина — сърдито изсъска Проданов. Киркоров сви рамене примирително и излезе от кабинета му.
Пет минути по-късно секретарката го предупреди, че министърът го вика незабавно.
— Ще те уволня, Продане! — заядливо каза министърът, без да става от стола си зад бюрото.
— Само услуга ще ми направиш — каза Проданов и седна, без да чака разрешение. — Но тогава ще се наложи ти да тичаш по петите на Козела.
— Защо пренебрегна заповедта ми да контролираш ГКПП-тата?
— Познавам Козела, Богомиле. Той е достатъчно профи, за да ни падне толкова левашки в ръцете. Снощи е влязъл в страната през летището в Твърдица… с помощта на братята руси, разбира се.
— Сигурен ли си? — Министърът стана и мина пред бюрото си.
— Деветдесет на сто — каза Проданов. — Заложих всички капани, които са по силите ни.
Министърът го изгледа известно време угрижено.
— Изглеждаш съсипан, колега… Искаш ли нещо за пиене.
— Водка и газирана вода — разсеяно отговори той.
— Интелектуалците са на наша страна — започна Христов и с това откри среднощното заседание на Пентхауз. — Трябва да използваме антивоенните им настроения и да ги насъскаме срещу Иван Костов и сие.
— Само левите интелектуалци, Пентхауз. Десните мълчат като риби — обади се Стефан Марчев. — Щом мораво синият комунист ненавистник Калчев размаха среден пръст на НАТО и останалите шубелии отдясно ще започнат да събират кураж един по един.
Избухна весел смях, а с него се вдигна градусът на настроението и като че ли умората изчезна от лицата им.
— Прав си, Гошо, но въпреки това от утре започваме пропагандна война. Турските Р-16 летят над главите ни, а утре ще поискат въздушен коридор. След 600 години аскерът отново се готви да води бой на Косово поле. Надувайте фанфарите, търсете ляво настроени професори в университетите и натиснете рупори в медиите да завият като вълци! Но ако не го направим веднага, ще бъдем престъпници пред собствената си партия. Нашият „Пентхауз“ е умален вариант на групата „Билденберг“. Разликата е, че те искат да създадат нов световен ред, а ние да съхраним стария.
Тефик натовари тялото на жена си, положено в пломбиран ковчег, на турския пътнически кораб „Гаази паша“ и потегли за Истанбул. Щеше да погребе Нюкет и снимките на синовете си във фамилната гробница в Адана, да изкара седемдневен траур на вода, да отлети за Бенгази на среща със светия воин Осама бин Ладен и после да се върне в България за Козела.
— Здравей, Козел. Знаеш ли кой се обажда?
— Иван Фомич Сувгун, Султана на Краснодар.
— Нямаш представа колко си прав, генерал. Разбрах, че моите момчета са били груби с теб. Надявам се, че си добре със здравето?
— Къде е Габриела, султан?
— Тук до мен. След малко ще я чуеш.
— Фомич, надявам се, че си достатъчно джентълмен, за да не караш едно момиче да плаща нашите неуредени сметки.
— О, разбира се, Козел. Султан Севгун не воюва с жени. Излишна обида беше тази уговорка, но аз не съм злопаметен. Слушай сега, по Пътя на коприната ще минат двама ливанци и един иранец. Войници на Хизбула. Пътуват с „Крайслер Игъл“ блек чери с регистрация НН-2121921. По мое сведение тази нощ ще влязат в България през Капитан Андреево и ще излязат през Гюешево на път през Македония за Албания. Капакът на торпедото и калниците са излети от масивно злато, Козел. Трябва да пратиш тези боклуци при Аллах и да скриеш колата, докато Аркан не намери начин да я прехвърли в Сърбия. Това ти е първата акция по кървавия път на коприната, генерал. Свършиш ли мократа поръчка, кажи на Аркан подробностите… Това е почти всичко. После ще уточним джентълменското споразумение. Дали ти ще дойдеш в Краснодар на отдих и да прибереш момичето или аз ще ти я изпратя там, където посочиш. А сега говори!
— Обичам те, скъпи! — проплака Габи. — Искам да ме вземеш… моля те.
— Как се отнасят с теб?
— Като с принцеса, Иване. Но това не ми е достатъчно, искам…
— Знам, Габи — прекъсна я Козела. — Ще направя всичко възможно да те прибера час по-скоро. Кажи на Севгун, че тръгвам на лов.
Козела прекъсна връзката, затвори очи и се разплака. „Та ти обичаш това момиче, изкуфял идиот с идиот!“ — мълвеше на глас, докато триеше сълзите си.
— Поли, знаеш ли кой се обажда?
— Как откри този телефон?
— Имам свои начини — неопределено каза Козела. — Къде е оня боклук, мъжа ти?
— Не знам… Сигурно на работа… Не мога да повярвам, че искаш да говориш с него.
— Грешиш, дай ми служебния му GSM.
— Не мога, Иване. Забранил ми е. Моля те, Иване, кажи ми къде са момчетата? Козела мълча дълго.