— Не знаеш ли?
— Не, за Бога… Кажи ми.
— Продан не ти ли е казвал нищо?
— Не — изплака Поли. — Къде са?
— В гроба, Поли. Погребах ги на сръбска земя.
— Господи! — изплака отчаяната майка. — Как така… Защо?
— Попитай мъжа си и ми дай служебния му телефон. Поли в унес продиктува номера и през сълзлив спазъм попита:
— Как така… Защо… Не можа ли да ги спасиш?
— Не! — изкрещя Козела — Те бяха моите синове. Единственото, което ще ти кажа, е, че взривих убиеца им.
— Защо не си казал на жена си, че синовете й са мъртви, Проди?
— Защото я щадя, мръсник с мръсник. Знам, че си в България. Този път няма да ми се изплъзнеш!
— Ще видим. Съветвам те да се натягаш по-малко. Ако искаш да дочакаш пенсия, не се занимавай с Козела, Проди. А за твое сведение току-що казах на Поли къде погребах момчетата.
Проданов изтръпна. Връхлетяха го лоши предчувствия, затвори мобифона и изкрещя по диктофона на секретарката си:
— Колата… Веднага… слизам.
Десет минути по-късно летеше с включена сирена към вилата си, двайсет минути след това завари жена си студена, с пръснат череп. Беше се застреляла с личния му пистолет парабелум, подарък от министъра в деня, когато го произвеждаха генерал.
Още стоеше отчаян и замаян над трупа на жена си, когато GSM-ът иззвъня отново.
— Проди, скъпи, ако още веднъж си позволиш да ми затвориш телефона, лично аз ще ти го завра в гъза,
Проданов мълча няколко секунди, преди да каже:
— Козел, Поли е мъртва. Не е преживяла момчетата. В древния свят са убивали вестителите на трагедии… Слушай внимателно, див звяр, досега те преследвах служебно, от този момент ти си мой личен враг и аз, християнинът, се заклевам в Бог, че ще те видя мъртъв.
Седма глава
— Как служиш на нашия Бог, Тефик?
— Предано, Осама — тихо отговори беят. — Пренесох в курбан жена си и двамата си сина. Единствените ми деца, свети воине.
Осама бин Ладен му посочи възглавницата за сядане. Посрещна го в шатра в един оазис насред пустинята, отдалечен поне на хиляда километра от Бенгази. Пазеха го поне стотина афганистански талибани. Че са именно такива, личеше по начина, по който връзват шамиите си.
— Семейството ти е при Аллах, синко — Осама беше по-млад от него. — Не бива да рониш сълзи.
— Не, нямам сълзи. Очите ми са сухи като прахан. Искам мъст, Осама! Искам християнска кръв да потече по-гъста и по-пълноводна от свещения Нил.
Осама бин Ладен кимна разбиращо.
— Това е великата цел на всеки правоверен, Тефик. Докато това е и твоята цел, ще имаш моята подкрепа. Внесоха кафе и поднос с грозде и фурми.
— Пий си кафето, Тефик — тихо, с глас на пророк, каза саудитецът. — Има време да обсъдим делата си. Половин час по-късно Осама заговори:
— Гърция, България, Македония и Сърбия са държави като джуджета, но са се впили като пиявици на земята, която ни дели от братята мюсюлмани от Албания. А това значи, че трябва да бъдат унищожени без милост. Какво представляват някакви си тридесет милиона жертви пред величието на Аллаха. Презирай живота им, както презираш свинския, и ще бъдеш благословен.
„Луд фанатик или пратеник на Аллаха?“. Ако не знаеше, че саудитският милиардер е получил образованието си в най-скъпите колежи и университети на Англия и Америка, би помислил, че светият воин не познава света. А той го познаваше по-добре от него… хиляди пъти… Някога принц Осама бин Ладен беше радушно приет от елитите на всички световни столици.
— Огромна задача, Осама… и трудна. Как си представяш изпълнението й?
— С всички възможни средства, Тефик. Меч, огън, отрова, епидемии. Всички средства са добри, щом са по волята на Аллаха.
Осама се изправи рязко. Както седеше на възглавниците по турски, така в следващия миг беше прав, все едно, че го беше вдигнал крик.
— Пътят на коприната е ключът на райските селения! Който го владее, той владее света. От Китай до Босфора той е под мой контрол… Знаеш, Америка ме обяви за враг номер едно на човечеството. Това прави невъзможно появяването ми в страната на неверниците. Ти, Тефик… Ти си определен да завладяваш отсечката от Мраморно до Адриатическо море. Справиш ли се, моят пилаф е твой пилаф.
Козела се измъкна от засадата на проходите. Разчиташе, че има няколко часа преднина и не сгреши. Влизаше в София, когато колоните на жандармерията и командосите потегляше на север. Беше извадил душата на беемвето, беше грохнал от умора, но отново беше показал среден пръст на Проданов.
Козела се настани в квартирата, която Момчил беше наел за него, прати бившите ескадронисти по пътя на коприната, а той с четири души, облечени като полицаи, останаха да чакат сигнал на „дюшеци“. И сигналът не закъсня — арабите бяха отседнали в Новотел „Пловдив“, а крайслерът беше оставен на платения паркинг пред хотела. „Ще ги сгащя на мотел «Ихтиман»!“ — Козела поведе ескадронистите си. Из цялата държава имаше извънредно раздвижване на полицията, така че едва ли щяха да направят впечатление някому. Близо три часа стояха „на пусия“, но когато Момчил се обади, новините не бяха добри.