Козела се разсмя искрено.
— Сериозно? Много сте скромни бе, педерасти шибани. Идете си го намерете. Нали до вчера водехте война за неговата кауза.
— Не ми се дърви, Козел — спокойно отговори полковникът от ЦРУ. — Трябва да се видим веднага. Това ти е послание и единствен начин да оцелееш.
— Досега съм оцелявал и без твоя помощ, мръсна швабо.
— Досега да, но вече е невъзможно. По петите ти са албанци, турци и вашата полиция. Къде, по дяволите, ще се денеш без нашата помощ?
— Нямам ти грам вяра, Хакел.
— Нито аз на теб, но трябва да работим заедно и великата ни цел е Осама бин Ладен.
— Съюзи се с Аркан. И той гъз дава да докопа принца.
— Почваш да влизаш в час, Козел. Искам да уведомиш Алкалай в Москва, Севгун в Краснодар и Аркан в Белград, че ЦРУ е сменил курса. Осама е наша обща цел. Най-добре организирай среща… примерно в Атина.. . ти избери къде, но бързай, Козел. В твой интерес е да свършиш тази работа веднага. Това е засега. Ще ти се обадя утре.
— Отдавна се сетих за този вариант, шефе, но процедурата е много сложна и тромава. Ние трябва да поискаме официално разрешение с точен номер със солидни доказателства, че е опасен престъпник. Колегията на ЦРУ да разгледа молбата и ако я одобри, да я представи на директора Талбог за подпис. Ако и той я одобри, отива в конгресната комисия по националната сигурност, ако мине и през това сито, отива за одобрение в президентската канцелария. Ако съветниците на президента решат, че молбата е основателна, тогава я представят на Големия бял вожд за подпис. Ако той я подпише, получаваме достъп до спътниковата информация, ако я скъса обаче, както според мен ще направи, напразно ще сме ходили по мъките.
„Умно копеле!“ — помисли Проданов, докато си наливаше водка. Капитан Агаин не пиеше и не пушеше. „Ще ти гепя пороците, момченце!“ — беше последната му мисъл преди да попита:
— Имаме ли някакви полезни ходове?
— Да. Хакерите, но е опасно и е нужно специалното разрешение на господин министъра. — Имаш ли контакт с тях?
— Разбира се, господин генерал, иначе вместо ченге щях да стана счетоводител… примерно.
— Аз ще ти издам специална заповед да ползваш услугите на хакерите. Никакъв министър. Ще знаем само ти, аз и хората, които наемаш. Как беше онази фраза? Аха: „Целта оправдава средствата!“ Давай, Агаин. Веднага. Аз ще продиктувам заповедта на секретарката.
— Защо не можем да засечем мобифона на Козела? попита Проданов.
— Ако беше мобифон или GSM, щяхме да сме го хванали отдавна, но и той и хората му ползват спейсфони и сигналът минава през спътник — отговори Агаин.
Тогава да поискаме от ЦРУ достъп до спътниковата памет?
— Губиш поголовно изборите. СДС ни скъса гъза в традиционните червени крепости — започна Христов среднощното съвещание на Пентхауз.
— Парите са у тях — обади се Стефан Марчев.
— Не бъди толкова сигурен, младежо — озъби се Пентхауз. — И ние не живеем на фотосинтеза. Трябва да проникнем твърдо в крепостта им. Знаете ли, че нямаме нито един надежден човек на „Раковски“ 134?
— Имахме — каза Евтимов.
— Ренегати. Сега играят на Евролевицата. На Жорж Ганчев да бяхме заложили, щяхме да сме по в час.
— Хайде, без вицове, моля те — сопна се Евтимов. — На нас ни трябва ухо и око в МВР, скъпи мой. Ако не започнем да подслушваме ефективно и трайно мобифоните и GSM-ите им, нито ще знаем какво се готвят да предприемат, нито на какви контрамерки сме способни ние.
— Уотъргейт 2?
— Защо не. Никсън беше на власт и затова падна, а ние сме опозиция и нас най-много могат да ни гепят за кура.
— А, ако наистина ни гепят, бе? Даваш ли си сметка, че ще изгнием по пандизите? — Пентхауз повиши глас.
— Първо, никой няма да ни заподозре дори, камо ли да ни залови в престъпление срещу държавата, и второ, през ум не ми е минавало ние да вършим черната работа.
— А кой? — попита Марчев.
— Хакерите. Срещу солидна пачка, разбира се.
Дванадесета глава
В средите на хакерите Ростислав Гронев (Рости) се славеше като пират номер едно. Баща му, професор Иван Гронев, декан на Математическия факултет, беше предал на сина си умения, без да има и най-малка представа как ще ги използва.
Рости получи две предложения. От управляващите, макар и индиректно, да проникне в компютърния контрол на опозицията. От опозицията — да следи властта. Той прие и двете оферти с пълното съзнание, че поема смъртоносен риск.
Рости повери на Мария, гаджето си, проникването в тайните на държавните мъже — президент, премиер, вицепремиери, ръководството на МВР, на съда и прокуратурата и на софийския кмет, а той се зае да прониква в кодовете на спътник „Агамемнон“, който предаваше спейссигналите. Работата беше изключително трудна, но лесните задачи не му бяха интересни и рядко се заемаше с просто хакерство и то само срещу много пари. Сега обаче усилието си заслужаваше, а ако успееше, мечтата му — да си построи къща край София — ставаше абсолютна реалност. Рости потърси чрез Интернет всички данни, достъпни за спътника, но освен начина да се включи в спейсфонсистемата друго не откри. Плати си таксата и се включи. Нямаше на разположение нито един номер, но започна да опитва разни комбинации и се свърза с някакъв архитект от Мелбърн, Австралия. Извини му се, представяйки се за гръцки капитан на кораб, и го попита как контролира връзките си със спейс-партньорите. Архитектът, учтив, по всяка вероятност възрастен мъж, му отговори, че не знае, но ако му се обади след два-три часа, може би, би бил способен да му даде задоволителен отговор. Това беше повече от нищо и Рости използва тази възможност. След няколко опита за нова връзка отговорът беше: