\ЛЛЛЛ/\Г 10212210 — Бостън, Масачузетс.
Рости включи дванайсетте си супермощни „Майкрософт“ компютри да търси и евентуално да долови кода на „Агамемнон“, който явно се командваше от Бостън. Ден, два, три… напразни усилия. Улавяше сигнала на спътника, но това беше слаба утеха предвид задачата, която му предстоеше, и парите, които щеше да донесе евентуалното му проникване в телефонния шифър. Познаваше един унгарец хакер, бяха пробивали много защитни системи заедно, но отговорът беше: „Откажи се! Това е равносилно да влезеш в ЦРУ!“
Рости не се отказа. Щом един хлапак на 14 години беше успял да се набута в Пентагона, защо той да се отказва от битовите си мечти! Искаше крайградска къща с басейн и всичките му останали екстри и щеше да я спечели — и ако трябва, нямаше да спи до края на годината. Беше началото на юли и разполагаше с един месец… И много, и малко, в зависимост от алчността… И тогава се сети за една фраза, която принстънският професор Джоузев Коен беше казал по адрес на Бил Гейтс: „Алчността му е по-голяма от морала на защитата!“
Тази мисъл писна в ушите му с трясъка на топовен изстрел. „Агамемнон“ беше непробиваем, освен ако Гейтс, против всички правила и наложени ембарга, не беше продал линии на страни като Куба, Либия, Северна Корея, банановите републики и воюващите държави в Африка. Плувнал в пот, обзет от месиански ентусиазъм, Рости се хвана да прослушва ефира… и на петнайсетия ден влезе в либийския пиратски код.
Беше 16 юли, когато чу някакъв си принц да заповядва убийството на Джон. Джон Кенеди. „Педераст!“ — Каза си наум той, представяйки си каква е охраната на младия Кенеди, но когато три дни по-късно самолетът на най-известния млад американец потъна в океана, вдигна 40 градуса температура и изпадна в такава треска, че никакви медикаменти не бяха в състояние да я парират. „Не мога да понеса такава тайна — мислеше той, плувнал в собствената си пот. — Много съм жалък, малък и мизерен, за да нося този товар до края на живота си!“
Извън хаповете на традиционната медицина, Мария го събличаше гол и го увиваше в ледени чаршафи, накиснати в оцет. Малко по малко треската на тялото отмина, но не и от мозъка. „Какво, по дяволите, да правя, да му еба майката! Да мълча! Да кажа всичко на генерал Проданов и оня Агаин, или да продам тайната си на американците?“ Мария подслушваше държавните мъже, общо взето незначителни разговори, предимно уточняващи бъдещи срещи, и Рости ги предаваше на дебелия Пентхауз, но все по-дълго и с включени записни устройства подслушваше либийския ефирен код. Сто на сто от разговорите се водеха на арабски и тогава сваляше слушалките, но знаеше, че рано или късно ще чуе английска реч и чакаше този миг като наследство от богат покоен роднина.
Една вечер принцът се обади отново. Този път Рости записа името му на аудиотехника. Говореше Осама бин Ладен. Обаждаше се, за да обяви началото на войната по Пътя на коприната. Що за идиотщина, по дяволите? Каква война и къде на майната си е този Път на коприната!
Агаин, който нямаше доверие и на майка си, беше поставил Ростислав Гронев под троен контрол. Цялата му къща, третият етаж от една схлупена постройка на ул. „Цар Симеон“ беше осеяна с „бръмбари“. Специалистите по „Уши, нос и гърло“ откриха тайния му офис, а той го изведе до Мария и подслушването на държавниците. След него се мъкнеше опашка и денонощно беше наблюдаван през инфрачервен екран.
Проданов обясни на министъра какво „активно“ мероприятие е предприел, той от своя страна помоли колегите си да сведат мобилните си разговори до най-баналните, по възможност нищо не значещи размени на съобщения, и зачакаха.