— В най-невероятни ситуации сме се срещали, Козел, но никога не съм те виждал усмихнат. Винаги ли е толкова мрачен, госпожице?
— О, не — Каза изнервената, напрегната до припадък Габи. — Той е много ласкав мъж.
— Така ли? — Хакел се засмя широко и показа всичките си перфектно изработени изкуствени зъби. — Значи, съм лош психолог… или ме мрази по-силно, отколкото възпитанието му позволява да го скрие.
— Стига, Хакел — прекъсна го Козела. Изчака да сервират и продължи: — Аз не мога да се добера до Тефик. Ти трябва да свършиш тази работа.
Хакел стана сериозен, дори мрачен.
— Заедно, приятелю. От този момент ние сме отбор, партньори, а от Тефик Андериман бей ще трябва да научим истинското местонахождение на принц Осама, дори ако трябва да използваме целия реквизит на испанската инквизиция.
— Тефик е лисица, полковник. Няма да ме допусне по-близо от една морска миля до себе си.
— Именно — Хакел кимна. — Ти ще го подгониш отпред, аз ще го причакам в тил и това трябва да стане тази седмица.
— Къде?
— Някъде по Пътя на коприната. Имай предвид, че Хизбула и АОК ни държат отговорни за ударите, които ти им нанесе. Но с ЦРУ? Какво ни пречи да им подхвърлим истинския виновник?
— Тогава защо не го направите? — попита Козела, изливайки водката в гърлото си.
— Причините са няколко, генерал Милетиев, или Жаров, или Бог знае как, паметта започва да ми отслабва. Първо — в централата отчитат като грешка войната в Косово и преценяват, че сме били на погрешната страна. Второ — еврейското лоби командва Америка, респективно ЦРУ и е смъртен враг на ислямския фундаментализъм, и трето — вашите власти поискаха официално да те предадем… разбираш ли, със специално писмо до директора Талбог, а нашето заключение беше — щом цяла държавна репресивна машина не може да се справи с един… мъж, то значи той има извънредни качества и си заслужава да му простим старите грехове и да го привлечем на наша страна.
Настъпи дълго мълчание. Отпиваха водка, замезваха с хайвер, но мълчаха. Габи стоеше като закована на стола. През свитото й гърло вода не можеше да мине, камо ли нещо друго.
— Как да ти вярвам, Хакел? Посочи ми една-единствена причина, заради която трябва да ти имам доверие.
Хакел извади от джоба си плик и го подхвърли пред него. Вътре имаше два паспорта. Единият — военен, издаден от Пентагона на името на комодор Джон Милетич, шофьорска книжка и кредитни карти за Американ Експрес и VIZA, другият — граждански, на името на госпожа Гейбриъл Милетич, със съответните допълнителни документи.
Козела дълго въртя паспортите в ръцете си, после ги остави пред Габи.
— Комодор? Какво точно значи това воинско звание?
— Капитан. Ползва се във флота.
— Аз — флотски офицер? Защо?
— Така са преценили шефовете. Нямам нищо общо с тази работа.
Козела се замисли отново.
— Това значи, че ти си ми командир, нали?
— Да, Козел. Винаги ще бъда.
— Ясно. — Габи беше разгледала документите с треперещи ръце. Козела ги взе и ги прибра в джоба си. Започнаха да сервират вечерята. — Кога започваме… — неопределено попита Козела.
— Тази нощ, Джон. И забрави Козела. Той умря тази вечер.
— Кой ти каза, че можеш да пиеш мляко от две крави бе, тъпо копеле! — усмихнат до уши и елегантен като манекен на Версаче, попита Агаин. Отговорът трябваше да даде Ростислав Гронев, който второ денонощие висеше на „трамвая“, опикан и осран, но заливан с полицейската струя, която, освен че удряше като бич, го беше докарала до пневмония посред лято.
— Алчността — Рости изтръпна. Ченгето знаеше всичко.
— Мария няма нищо общо.
— Така ли, лъжецо? А кой подслушваше държавните мъже? Да ги изброявам ли поименно?
— Не — отчаяно каза хакерът. — Свалете ме от „трамвая“ и ще ви кажа всичко.
След десет минути, изкъпан в истинска баня, бос и по хавлия въведоха Ростислав Гронев в кабинета му.
Болшевишкият елит се готвеше да спечели кметските избори. Азаин беше чувал, че по времето на Андрей Луканов беше съществувала секретна, финансова групировка, наречена „Пентхауз“. Тя беше отговорна за създаването на червените милионери от Илия Павлов до Валентин Моллов и прочие, тя беше в дъното на източването на банките, тя владееше червените капитали в чужбина, тя създаваше фирми фантоми, тя седеше на входа и изхода на предприятията, тя беше създала „Ескадрона на смъртта“, чийто командир беше генерал Иван Милетиев — Козела, но според един доклад с гриф „Строго секретно“ „Пентхауз“ беше разбит, ескадронът унищожен физически с изключение на командира му, когото службите в МВР диреха по „Къртичините“. Оказваше се, че не е така. „Пентхауз“ съществуваше, разполагаше с капитали и се готвеше за решителен бой с крехката българска демокрация.