Козела попита Аркан. „Ще ти отговоря утре!“ — каза уверено войводата.
Войната по Пътя на коприната започваше.
Тринадесета глава
Генерал Проданов арестува целия „Пентхауз“. Заповяда да ги вържат като вулгарни криминални престъпници и да му ги доведат в кабинета в най-жалкия им вид. След което повика Агаин.
— Майор- започна разсеяно той, четейки вестник „Монитор“. — До ушите ми стигна слух, че си педераст.
— Не съм светец, господин генерал — отговори без капка свян Агаин. — Но не съм и педераст. Аз съм просто човек, който обича всякакви удоволствия.
— Включително ебане в гъза?
— Включително, шефе. Ако беше по-млад, щях да ти предложа да опиташ.
Проданов затвори очи отвратен. Не, той категорично не разбираше младото поколение и беше време да напусне бойното поле.
— Не ме интересува гъза ти, млада курво! Обаче аз ще ти скъсам сфинктера с дулото на ей този пистолет, ако не ме задоволи докладът ти.
С присъщата си акуратност младият развратник („Тоя ще го изхвърля от системата, въпреки че има качества!“) разположи видео- и аудиотехника и без грам смущение каза:
— Сега ще чуеш нещо, което, откровено казано, смятах да продам на американците.
Последва изповедта на хакера Ростислав Гронев с аудио- и видеодоказателства. Проданов беше до такава степен втрещен, че се нагълта с лексотан и забрави пороците на подчинения си и заканата си да го уволни.
— Кой знае, че Кенеди е убит? — глухо попита той.
— Хакерът, ти, господин генерал и аз, разбира се. Изключвам поръчителите и изпълнителите.
— Досещаш ли се каква тайна лежи на раменете ни, момче?
— Разбира се, господин генерал. Казах ви: мислех да изтъргувам тази информация с ЦРУ.
— Защо не го направи?
— Лоялността надделя над алчността.
— Къде си научил тези клишета? Питам — защо?
— Добре — от страх. В древния Рим са екзекутирали носителите на лоши вести.
Проданов се облегна на стола и го изгледа внимателно.
— Сигурен ли си, че не си споделял с никого този ужас?
— Разбира се, господин генерал. Иначе не бихте научили нищо от мен.
— Къде е хакерът?
— Свободен е… почти. Работи под охрана в офиса си.
— Той има ли начин да изтъргува смъртта на Кенеди?
— Никакъв. Притежава всичко необходимо да приема информация и нищо да я препредава, дори телефон. Проданов стана.
— Тръгвай с мен, мръснико. Отиваме при министъра.
Агаин се усмихна весело.
— Нямам работа там, господин генерал. Вие сте толкова впечатлен от смъртта на младия Кенеди, че не обърнахте внимание на започващата война по Пътя на коприната.
Проданов като че ли се отърси от сън.
— Кога?
— Тази нощ, господин генерал. Ако не ме лъже интуицията, една от първите мишени ще бъдете вие.
Агаин се оказа прав както винаги.
Проданов натовари министъра с отровните си тайни, изпи три големи водки почти на екс и с мътна глава се качи в мерцедеса на път за вилата.
На сто метра от Боянското ханче някой взриви пилотната кола. Това беше изстрел от базука и охраната изкрещя:
— Шефе, на заден ход! Аз ще сляза да видя за какво става дума.
— Щом убиват, и ние ще убиваме — каза фъфлещият Проданов и заповяда на шофьора: — Спри! Дай ми автомата… — а на личния си бодигард: — Прикривай ми гърба!
— Шефе, ти си луд…
— Млък — заповяда Проданов, излизайки от колата и остана без глава.
Козела, защото това беше негова работа, застреля шофьора и охраната, хвърли оръжието и ръкавиците в храстите, излезе на магистралата и бавно се отправи към бизнесклуб „Бояна“. Там се качи на крайслера си с американска регистрация и тръгна към града. Беше ликвидирал една стара омраза, която косвено го беше оставила без скъпите му, скъпи момчета… „Спете в мир!“ — Каза на глас той и подкара към Симеоново. Там го чакаше другият чистач, Хакел, който от сутринта проверяваше отсечката Бургас — Стара Загора.
МВР побесня след убийството на генерал Продан Проданов. Министърът изкара всички явни и тайни ченгета на улиците. „Няма да се прибирате, докато не ми доведете Козела… Жив или мъртъв!“ След това нареди да доведат Пентхауз в кабинета му.
— Ти ли финансираш Козела, Пентхауз?
— Първо, господин министър, аз имам име — лично, бащино и фамилно, и второ — Кой е Козела?
Бонев побесня, но се постара да се овладее и настроението му да не избие на лицето.
— Първо. Пентхауз, не ми казвай имената си — няма да ги запомня, и второ — не ме лъжи. Колкото повече лъжеш, толкова по-дълго ще останеш на „Развигор“!
Христов беше корав и куражлия мъж и въпреки че не му се лежеше в следствието, не с този елементарен полицейски прийом щяха да му отворят устата. Лошото беше, че разполагаха с методи да отнемат волята и на най-силния мъж и под наркоза да изтръгнат всичко, което знае или дори предполага, че знае.