„По дяволите!“, изругах мислено. Не беше на добро. Комисарят сигурно е прегледал служебното ми досие. В един друг живот, когато още бях ерген, бях посветил известно време на работата в Отряда за бързо реагиране при катастрофи — екип за скоростни действия към ФБР, подпомагащ разследването на бедствия, особено онези, в които имаше криминален елемент.
Но да ме нарича шеф на отдела бе абсурдно. Заради ирландската ми дарба да убеждавам шефовете ме бяха сложили на преден план, за да разконцентрирам вниманието, докато истинските герои — моят екип от съдебни медици, техниците по огледите на местопрестъпленията и клиничните психолози — вършеха реалната работа, допринасяйки за добрата ми репутация.
— Хайде сега, комисар Дейли. Това беше много отдавна. Признавам, че през един период на временно умопомрачение работих няколко години за федералните, но не може да го използвате против мен. — Освен това в Деветнадесети участък нямаха ли си други детективи?
— О, да, мога. Ти си моята звезда, Майк, независимо дали ти харесва или не. Освен това и ти ще намажеш — ще бъдеш много ангажиран и няма да пишеш доклади за събитията в Харлем, нито ще се разправяш с медийните чакали. Точно сега информационният отдел е подпален от искания за интервюта с теб.
Прекрасно разбирах, че истината беше съвсем друга: Дейли не искаше някой да се разбъбри пред медиите за снощните събития, преди всички улики да са обработени. Но същевременно се опитваше да ме убеди, че ми оказва някакво по-специално благоволение. Към списъка на уменията му трябваше да се добави и ловкото манипулиране на връзките с обществеността.
— Скачай на седлото и право към Седемдесет и втора. Колкото може по-скоро — завърши той. — Шефът на детективите Макгинис ще те въведе в работата.
„Да скоча на какво?“, замислих се, заслушан в сигнала „свободно“. Не бе чудно, че се бе издигнал до комисар. Този тип беше превъзходен манипулатор. Не само че не показа никакво уважение към почивния ми ден, но дори не ми остави шанс да заговоря за болните ми деца.
Оставих телефона, напушен на Дейли и на психарите по улиците, които умееха да решават всичките си проблеми единствено с оръжие в ръка. Ала най-съкрушително бе това, че съсипаха скъпоценния ми свободен ден, който бях решил да посветя само на децата си. Поне Мери Катрин беше тук, за да се грижи за всичко. А и на тях сигурно щеше да им е по-забавно с нея. Както и да е, пак аз бях губещият.
Реших да си взема един душ набързо. Не бях измил засъхналата си пот от сутрешно то бягане, а можеше през следващите два дни да нямам друг шанс. Замислен за престъплението, стъпих във ваната, без да гледам — докато пръстите ми не нагазиха в нещо лепкаво.
Не само че плановете ми за свободен ден се провалиха, но дори не можех да се скатая от работата у дома, въздъхнах, докато протягах ръка към рулото тоалетна хартия.
13.
Докато напредваше със своя десетскоростен бегач „Фрежус“, Учителя протегна ръка и се улови за задната броня на градския автобус №5, пътуващ по Пето авеню. Пусна ръката си точно на кръстовището с Петдесет и втора улица и зави по пресечката. Натисна педалите и едва успя да се провре между една лимузина и големите колела на едно бъги, излизащо от Сентръл Парк.
След като слезе от таксито на автогарата към пристанището, той се прибра в апартамента си и се преоблече в други, съвсем различни дрехи — избеляла тениска с лика на колоездача Джани Мота и оръфани шорти „Бианки“, каквито носеха велосипедистите. Потегли с бегача си. Сега приличаше на зле платените куриери на колела, които се опитваха да подражават на шампиона по колоездене Ланс Армстронг.
„Натискай и напредвай“, повтаряше си мислено, когато повдигна велосипеда високо във въздуха, за да прескочи платформата пред един строеж.
Новата му дегизировка също беше страхотна, заредена с ирония и символизъм. Защото тази сутрин щеше да оповести първото си послание:
До: Целия свят
От: Учителя
Относно: Съществуването, Вселената, безсмислието на живота