„Още един бонус да си вдовец — помислих си. — О, да, и радостта да си родител от дистанция“.
— Дай му телефона, миличка — разпоредих се аз.
Точно в този момент някой влезе в малката тоалетна, като отвори вратата толкова силно, че тя се блъсна в гърба ми. Едва не изпуснах мобилния си телефон. Беше чист късмет, че успях да го задържа да не падне в тоалетната чиния.
— Заето е, малоумнико — изкрещях и с един силен ритник затворих вратата зад мен.
Какъв ден, помислих си. Какъв ти ден? Що за глупости дрънках? Какъв живот.
17.
Следващият приоритет в списъка ми от задачи бе да се заема със сравнителните описания на заподозрените при различните инциденти. Проблемът беше, че разполагах само със сведенията, които бях получил от Бет Питърс. От „Клуб 21“ още не ми бяха предоставили подобна информация. От Тери Лейвъри научих, че претърсването на околните улици и разпитите на портиерите от сградите, съседни на магазина на Ралф Лорън, не са дали резултат. Освен това още чакахме по-смислени сведения от продавача, който е бил колега на простреляния Кайл Девънс.
Реших, че е време за малко по-силно въздействащо убеждение.
Името му беше Патрик Кардоне. В момента още се намираше отвън, в линейката, паркирана напречно насред Медисън авеню. От Спешна помощ му помагаха да се съвземе. Отидох до линейката и го видях през отворената задна врата. Седеше на носилката и плачеше.
Никак не ми допада да се натрапвам на хора, току-що преживели трагедия, но то трябваше да се свърши, пък и това ми беше работата. Опитах се да подходя колкото може по-деликатно.
Издебнах паузата между две хлипания и почуках на вратата на линейката. Кимнах на пара медиците, че ще се заема с него.
— Здравей, Патрик. Аз съм Майк — заговорих го, като му показах полицейската си значка, докато се качвах по стълбите. Затворих тихо вратата. — Представям си колко ужасно се чувстваш. Преминал си през травмиращо преживяване и последното, което сега искам, е да те накарам да ти стане още по-тъжно. Но ми е нужна помощта ти — както на мен, така и на хората в този град. Можеш ли да поговориш с мен за минута?
Продавачът изтри с ръце сълзите от лицето си, прекалено разстроен, за да обърне внимание на кутията с хартиени салфетки до себе си.
— Ето — казах и оставих кутията на коленете му. Той ме погледна с благодарност. — Разкажи ми за Кайл — продължих. — Какви бяха отношенията ви?
— О, великолепни — убедено заяви Кардоне и попи очите си. — Бяхме свикнали да отиваме на работа с велосипедите всяка събота сутрин. Винаги ми носеше кафе, като идваше да ме взема от квартирата ми в Бруклин Хайтс. Знаеш ли колко вежливи хора като него има в този град? Ще ти кажа — нула, буквално нула. И онова… онова копеле с фланелка с надписа на „Метс“ го застреля. Просто така. Влезе и гръмна по него…
— О, почакай — спрях го аз. — С какво, казваш, беше облечен?
— С оранжева фланелка на „Метс“. На гърба й бе написано „Правилно“, пък и онези ужасни баскетболни шорти и… И една зелена шапка с емблемата на „Джетс“.
— Това е много важно — отбелязах. — Абсолютно ли си сигурен?
— Ако разбирам от нещо, това са дрехите — заяви Кардоне с леко наранено достойнство. — Неговите бяха смешни. Като комична реклама на спортни стоки.
Значи имаме мъже с напълно различно облекло. Все пак между инцидента в метрото и стрелбата в магазина на Ралф Лорън бяха минали няколко часа. Не е изключено да е бил същият мъж, като междувременно се е преоблякъл. Или са били двама побъркани? Дали са действали в екип? Може би все пак има нещо свързано с тероризма. Мамка му, както обичаше да казва Мери Катрин.
— Какво друго забеляза? — продължих да го разпитвам аз. — Цвета на косата му и всичко останало?
— Носеше големи слънчеви очила, но беше нахлупил ниско шапката си. С тъмна коса, от бялата раса, доста висок. Всичко останало беше мъгляво. Освен дрехите му, разбира се. И пистолета, който навря в лицето ми — квадратен и сребрист.
Мъж от бялата раса, с тъмна коса и доста висок — съвпадаше с описанието на заподозрения от метрото.
— Каза ли нещо? — попитах.
Патрик Кардоне затвори очи и кимна.
— Ти си свидетел на исторически момент. Завиждам ти.