Подозирах, че си имахме работа с тип, който би се класирал на първо място на конкурс за откачени и е искал хората да го знаят — да повярват в измамното му величие.
Но единственият начин да привлече подобно внимание е да извърши хладнокръвно, жестоко убийство.
За нещастие, ако бях прав, той беше умен, а и внимателен. Сменяше дрехите си, оръжията си, никой не бе видял лицето му, никъде не бе оставил пръстови отпечатъци.
После идваше ред на въпроса дали беше същият откачен, блъснал момичето пред влака от трета линия на метрото на метростанция „Пенсилвания“. Там не беше използвано оръжие, нито имаше оставено някакво презрително послание, ала общото физическо описание на странния тип отново съвпадаше.
Е, поне през последните няколко часа нямаше повече убийства в Манхатън.
Може би щяхме да извадим късмет и да открием, че нашият шантав нападател се е застрелял. Но едва ли. Този тип изглеждаше прекалено организиран, за да се самоубие. А освен това рожденият ми ден беше чак през следващия месец.
Затворих бележника си и се загледах във футболните шлемове, музикалните инструменти и кичозните сувенири, висящи от тавана на прочутия бар в „Клуб 21“. Барманът ми каза, че тези играчки, както ги наричали тук, били подарени през последното столетие от кинозвезди, гангстери и президенти.
Мисълта, че Боги може да е завързал някой от тези сувенири точно над масата, до която седях, при това в компания с Хемингуей, ме накара да се замисля дали да не си поръчам един хамбургер, за да го изям набързо, преди да си тръгна. Взех листа с менюто. Трябваше да прочета цените два пъти, за да се уверя, че не халюцинирам.
Тридесет долара?
— Истина е, хлапе — промърморих, като се надигнах от стола.
По пътя навън се загледах в стената със снимки зад бюрото за резервациите. На всяка от тези фотографии се виждаше убитият салонен управител — „симпатягата“ Джо Милър, усмихнат, застанал до знаменитости от първа категория: Роналд Рейгън, основателя на токшоуто Джони Карсън, Том Круз, баскетболиста Шакил О’Нийл, или за по-кратко Шак, прочутия бейзболист Дерек Джетър. „Всеки добър салонен управител може да те накара да седнеш там, където той иска — каза ми управителят на ресторанта. — Но Джо притежаваше рядко срещаната способност да те убеди, че неговият избор е по-добър от твоя“.
Милър не бе пропускал нито един работен ден, откакто преди трийсет и три години започнал да работи в „Клуб 21“ като помощник-келнер, почистващ масите. И след всичките тези тридесет и три години, от тази вечер двете му дъщери и вдовицата му щяха да си задават въпроса: „Какво, по дяволите, да правим сега?“.
Навън, над Петдесет и втора улица, се спускаше здрач. Колкото и да бях изцеден, не можех да повярвам, че този мръсен ден бе към края си. Очевидно времето летеше бързо и когато никак не ти е забавно.
Не можех да повярвам също, че „Клуб 21“ щеше да остане отворен и тази вечер за клиентелата си. На тротоара вече се бе подредила редица от чакащи богати и красиви клиенти, нетърпеливи да се намъкнат вътре. Може би възприемаха убийството като допълнителна атракция на заведението.
Управителят ми махна нервно от входа, докато очакваше знак от мен, че може да свали полицейската отцепваща лента. Мигът на почит към убития му служител бе продължил една минута. Дотук с почитта към мъртвите, казах си аз. Достатъчно е някакво здраво ченге в защитен костюм от синтетичния материал тайвек да отстрани трупа от пътеката и след кратко объркване животът започва отново.
Спрях се, загледан в управителя, който нави на руло жълтата отцепваща лента, забързан да се върне под навеса. Може би ще я окачат сред другите сувенири над бара, хрумна ми забавната мисъл, преди да си тръгна. И това щеше да бъде приносът на нюйоркската полиция към света на богатите и известните.
Закрачих напред, като се опитвах да си спомня къде бях паркирал микробуса.
21.
Дори след телефонното обаждане на комисар Дейли по-рано днес не спирах да се чудя защо бе избрал за това разследване точно мен. Докато шофирах към дома, за хиляден път си зададох този въпрос. Случаят ужасно ме изнервяше — признавам го. Но по всяка вероятност щяхме да заловим този тип, особено ако продължаваше да убива.
Само че точно в това бе проблемът. Колко хора още ще погуби, преди да го арестуваме?
За мен това бе най-мъчителното. Досега бях постигнал много малко. Но не можех да подведа комисаря или града.