Щом отворих вратата на апартамента, вместо поздрав ме посрещна силната миризма на лизол. С нея в паметта ми се възкресиха всичките проблеми в моя домашен свят.
— Татко, татко, виж! — извика Фиона. Плитките й се развяха устремно, когато се втурна към мен, размахваща в ръка банкнотата от един долар, която бях пъхнал под възглавницата й. Прегърна ме така силно, че едва не ме събори. — Феята на зъбчетата не ме е забравила! Появи се.
Някъде четох, че осемгодишните момичета вече не бивало да се интересуват от играчки или други детски забавления, а само от гримове, дрехи и електроника. Но бях благословен с дъщеря, която още вярваше в магии и чудеса. Прегърнах я още веднъж, при което всичките ми тревоги се свлякоха от мен за миг като ненужна стара кожа. Поне едно добро бях сторил.
Докато Фиона ме теглеше към всекидневната, видях бърсалката за под и пластмасовата кофа. Това ме накара да се замисля как Мери Катрин бе прекарала своя ден. Какво право имах аз да се оплаквам? Колкото и да бях натоварен, нейното положение не беше за завиждане.
В следващия миг тя се появи и забърза към кофата и бърсалката. Пресегнах се и сграбчих бърсалката едновременно с нея, а с другата си ръка посочих към стъпалата, водещи към горния етаж, където се намираше стаята на Мери Катрин.
— Иди да се поразходиш навън, Мери — предложих й аз. — Каквото и да трябва да се върши тук, аз ще се справя. Позабавлявай се с някой достатъчно голям, за да може да гласува. Това е заповед.
— Майк, ти току-що влезе. Трябва малко да си починеш — възрази тя. — Мога да изчакам още няколко минути.
С тези думи дръпна бърсалката, но аз не я пуснах. При дърпането кофата се преобърна и водата от нея се разля върху дървения под.
Не разбрах кой от двама ни се разсмя пръв, но след секунда се смеехме до сълзи.
— Подът и без това трябваше да се избърше — изрекох накрая. — А сега за последен път ти давам полицейска заповед да напуснеш тези помещения. Имам белезници и мога да ги използвам.
Смехът на Мери Катрин рязко секна. Наведе се, грабна бърсалката и се отдалечи забързано, както стана, когато неволно връхлетяхме в кухнята един срещу друг. Но този път тя несъмнено се беше изчервила.
— Не исках… да кажа това — заговорих предпазливо. — Аз само…
— Имал си труден ден, Майк. Така ще бъде и утре, затова и двамата се нуждаем от почивка. — С извърнато лице, тя понечи да излезе, като се спря само за да остави лист хартия. Сложи го върху масичката за кафе. — Това тук ще ти бъде от полза. Лека нощ.
Замислих се дали не бях поставил личен рекорд по обиди към жените в рамките само на един ден. Реших, че причината е изтощението ми. Или може би и аз се разболявах от грип.
Погледнах към листа, който тя ми остави — подробен списък, разпечатан на принтера, с медицинските данни за цялата ми фамилия, поставена под карантина. Кой от моите хора от какво лекарство се нуждае, в каква доза, кога да му се даде. Поклатих глава, не вярвайки на очите си. Тази жена можеше да постигне и невъзможното.
Дали да не я попитам къде се спотайва нашият убиец психопат?
22.
Учителя излезе от банята в апартамента си, като още бършеше мократа си коса с кърпа. Но се спря, щом чу някакъв странен звук под прозореца на спалнята. Дръпна с пръст щорите и надникна навън.
Долу, на Западна тридесет и осма улица, някакъв каруцар дърпаше окаяния си сив кон към съседната врата на конюшня под наем, с навес отпред. В съседство имаше само един изпоцапан с машинно масло гараж и малък банков клон със стоманени решетки на прозорците. Алеята пред тях беше обсипана с изпочупени стъкла.
Засмя се. Ъгълът на Тридесет и осма и Единадесето авеню беше изключително неприветливо и скапано място дори за стандартите в Хеле Китчън. Може би беше откачен, но все пак го обичаше. Тук поне всичко беше автентично.
Все още разгорещен и превъзбуден от притока на адреналин през днешния ден, той легна върху скамейката за вдигане на тежести до леглото му. Щангата тежеше сто двадесет и седем килограма. Вдигна я с лекота от скобите, спусна я до гърдите си, след което я вдигна, докато лактите му се изпънаха докрай. Повтори десет пъти повдигането, изключително бавно, докато трепкащите му мускули се сгорещиха, а от очите му потекоха сълзи.
Много по-добре — помисли си той, като се надигна. — Какъв ден. Какъв шантав ден.