И се вцепених. Гледах, онемял от ужас. Инстинктите не ме бяха подвели. Трябваше да избягам, когато още имаше възможност.
Не едно, не две, а три от децата ми повръщаха залпово във ваната. Приличаше на сцена от филма „Екзорсистът“, само че всичко бе умножено по три. Залитнах назад, когато Рики, Бриджет и Криси отново се напънаха да изригнат вътрешностите си, като всеки пристъп на повръщане накрая пораждаше следващия, сякаш се опитваха да угасят лагерен огън.
Представих си как вулканите Везувий, Кракатау и Сейнт Хелън изригват заедно.
Преди да успея да се окопитя, направих грешката да си поема дъх. Стомахът ме присви. Мислено благослових късмета си, че не бях ял нищо по време на обсадата в Харлем, както и че не бях хапнал от макароните. Иначе към повръщащите щеше да се присъедини още един участник.
Мери Катрин, моята ирландска детегледачка, беше застанала зад децата. Златистите й къдрици бяха изскочили изпод кърпата за глава, докато тя трескаво бършеше повърнатото. Благоразумно бе нахлузила на ръцете си дълги до лактите гумени ръкавици и закрила лицето си с друга кърпа. Ала по очите й — обикновено кристалносини, а сега влажни и помръкнали — разбрах, че е изтощена също като мен.
Тя ми махна забързано, сетне дръпна кърпата от лицето си и ми каза на своя напевен ирландски:
— Майк, помниш ли, че преди да тръгнеш за работа, ти споменах, че Криси ми се вижда леко пребледняла?
Кимнах мълчаливо, докато все още се мъчех да схвана кошмарната ситуация.
— Мисля, че се е заразила от грипа, върлуващ в училището — обясни ми Мери Катрин. — Съжалявам, но тая чума ни връхлетя.
Прекръстих се с напълно сериозен вид, опитвайки несръчно да се пошегувам само за да поразведря напрежението. Но явно и на двамата никак не ни беше до шеги. По начина, по който се развиваха събитията, това наистина приличаше на чумна епидемия.
— Аз ще се занимая с децата, Мери — казах й, като взех от нея парцала. — Поемам смяната.
— Не! — възмути се тя. — Шишето с тиленол е в шкафа над мивката, но свършихме сиропа за кашлица, така че…
— Достатъчно — прекъснах я, като посочих стълбите, водещи към стаята й на горния етаж, която преди използвахме като помещение за прислужницата. — Не ми трябва още някой да се разболее, та и за него да се грижа.
— О, така ли? И какво те кара да мислиш, че самият ти няма да прихванеш? — Скръсти ръце с упоритост, която вече добре познавах. — Само защото си кораво ченге ли?
Въздъхнах.
— Не… Защото нямам време за болести. Иди да спиш и на сутринта ще поемеш хлапетата, става ли? Тъкмо от това имам нужда.
Тя махна с ръка, след което ме удостои с уморена, но мила усмивка.
— Никого няма да успееш да излъжеш — заяви Мери Катрин. — Но ще се съглася.
3.
След като тя си тръгна, застенах заедно с децата.
Наистина ги обичах. Но аз съм пазител на такова многочислено потомство, че дори Майка Тереза би потърсила помощ.
Как иначе да се действа, ако се изправиш пред редиците на фамилия Бенет? Тринадесетгодишната Джулиана, дванадесетгодишният Брайън, единадесетгодишната Джейн, десетгодишният Рики, деветгодишният Еди, близначките Фиона и Бриджет — на осем години, шестгодишният Трент, петгодишната Шона и четиригодишната Криси. Общо десет, като от децата две са латиноамериканци, две — афроамериканци, има и една корейка, а останалите са от бялата раса. Всички са осиновени. Да, знам, звучи много впечатляващо. Малко семейства разполагат с такъв многонационален бейзболен отбор, плюс един резервен играч.
Поначало идеята беше на Мейв. Започнахме да осиновяваме нейните „бездомни ангели“, както тя наричаше нашата банда, много преди Бранджелина да се развихри. Кой от нас би могъл да предвиди кошмарната й смърт от рак, и то само на тридесет и осем години?
Но, слава богу, не бях съвсем сам. Мери Катрин се появи като божи дар тъкмо когато Мейв умираше и по някаква необяснима, но милостива причина още не бе побягнала с писъци от дома ни. Моят своенравен дядо Шеймъс беше енорийски пастор към църквата „В името божие“, намираща се само на една пряка от нашия дом. Той така ловко подреждаше работите си, че да ми помага за децата и да изказва на воля неодобрението си от мен. Но мърморенето му бе съвсем поносима цена за помощта му.
Ала беше почти невъзможно да се грижа за малките си питомци дори когато майка им още бе жива и те бяха напълно здрави. Какво ще правя сега, ако апартаментът ще трябва да се превърне в детско болнично отделение?