Стисна гневно зъби и превключи скоростите. Проклетата Ерика! Защо трябваше да остави чудовищния си СУВ точно тук, където не можеше да го заобиколи? Сега се налагаше да се върне в къщата, да намери ключовете, да го отмести, след което отново да седне зад волана на беемвето. Сякаш не го чакаха спешни задачи. Като че ли нямаше важни дела. Как Ерика да проумее това — тя никога не бе имала нищо важно за вършене.
Сега нямаше и да има.
Тази мисъл го накара да се почувства малко по-добре, но като се върна след три минути, гневът му отново изригна. Не му оставаше никакво време.
Толкова силно завъртя ключа за запалването, че го огъна. Натисна до ламарината педала за газта и подкара форда на заден ход. Четиридесет и три сантиметровите гуми на СУВ-а изскърцаха от рязкото потегляне, докато се триеха по каменната настилка, подредена на рибена кост. Но вместо да вземе завоя на алеята, той продължи направо през безупречно поддържаната морава. От бясното въртене гумите заораха дълбоко в меката почва и разпръснаха наоколо чимове със зелена трева.
Като остави включен двигателя на форда, с много по-внимателни маневри паркира беемвето на пустата улица в предградието. Сега вече се чувстваше малко по-спокоен. Почти бе приключил с разчистването на този боклук и се бе озовал отново в изходно положение, като все още не бе изостанал от графика си за деня.
Тогава, тъкмо когато се канеше да влезе във форда, за да го върне на предишното му място, от пръскачката на моравата бликна силна струя студена вода и обля дизайнерския му костюм от раменете до кръста.
Сините му очи пламнаха от ярост и едва не заблъска с длани по кормилото. Но навреме си спомни за сеансите за справяне с гнева, на които го бяха изпратили преди няколко години. Онази психотерапевтка бе наблегнала върху техниката за обуздаване на опустошителния му гняв: да преброи до десет, да диша дълбоко със стиснати до болка юмруци, докато си представя, че стиска портокали.
Стискай портокалите — сякаш чуваше да му диктува успокояващият й глас. — И после изцеди, изцеди, изцеди сока.
Реши да изпробва метода. Стисни и изцеди. Стисни и изцеди.
Пръскачката отново обля форда и опръска лицето му през отворения прозорец.
— Ще ти покажа как се овладява гневът, шибана кучко! — озъби се той и стовари крака си върху педала за газта.
Разпръсквайки чимове и парченца от каменната настилка, фордът полетя напред през гаража и се заби в задната стена с петдесет и шест километра в час. Трясъкът отекна като бомба, избухнала в телефонна кабина. Във въздуха наоколо полетяха отломки и се извиха облаци прах.
Успя да се добере до стартера покрай издулата се въздушна възглавница, изключи двигателя и се измъкна от седалката. Възцари се приятна, успокояваща тишина, като се изключи съскащият радиатор и приглушените струи от изскачащите пръскачки по моравата.
— Това ще ти е за урок — изрече.
И замря.
Ще я научи… Учител.
Да, това беше — съвършеното име, което търсеше!
— Ерика, най-после да свършиш нещо полезно — тихо додаде той.
Измъкна смартфона от измокреното си сако и го включи.
Най-отдолу в манифеста за мисията му, под „С най-добри пожелания“, дописа върху светещия екран: Учителя.
За последен път провери името на получателя на съобщението, за да е сигурен, че е правилно изписан адресът на „Ню Йорк Таймс“.
След което натисна бутона за изпращане.
Прибра смартфона в джоба си и пое надолу по елегантната извивка на алеята към чакащото го беемве.
Не беше за вярване. Най-после го постигна.
Той беше Учителя, светът — неговите ученици. Наближаваше началото на първия учебен час.
5.
Учителя остави беемвето 720Li в основната зона за паркиране в Локъст Вали, край жп гарата на Лонг Айланд, между спортен мерцедес SL600 и рейндж роувър HSE. Дори колите в Локъст Вали подсказваха колко заможни бяха тузарските му съседи.
Изключи двигателя и провери сакото, проснато на задната седалка, за да изсъхне. Топлото слънчево време помогна за възстановяването на елегантния вид на финия плат. Никой нямаше да забележи малките следи от влагата.
Доброто му настроение отново се върна. Всъщност дори се чувстваше страхотно. Нещата се подреждаха според желанията му. Усещаше се като бог. Започна да си подсвирква първата ария от „Идоменей“ на Моцарт, грабна куфарчето „Луи Вюитон“ от седалката до шофьора и излезе от колата.