— Криси? — заговорих, като се постарах да не издавам страха си. — Разкажи ни смешка, скъпа. Не си казала днешната си шега.
Тъгата в очите й намаля. Тя се изкашля театрално. Като любимката на семейството, знаеше много добре как да изнася рецитали.
— Какво ще извикаш на една маймуна, след като й откраднеш бананите? — започна тя.
— Не знам, скъпа. Какво? — попитах престорено.
— Бесният Джордж13! — извика тя и се закиска.
Засмях се заедно с нея, като погледнах Майър в очите, за да проверя реакцията му.
Но те не изразяваха нищо. Гледаха безизразно — като на човек, купуващ вестник, пътуващ в асансьор или чакащ влака.
Отново се обърнах напред, към шосето. Точно навреме, понеже пред нас беше спрял един влекач на ремаркета. Сърцето ми подскочи, когато кървавочервените стопове на влекача се приближиха, а острата стоманена ламарина като че ли връхлетя към нас, готова да запълни цялото предно стъкло на колата. Натиснах с все сила спирачките. Гумите изсвириха и запушиха.
Истинско чудо бе, че заковах колата сантиметри, преди да бъда обезглавен от задния ръб на каросерията. Трябва да прибавим изпадналите в истерия полицаи към списъка на закриляните от Бога, помислих си, като изтрих потта от челото си.
— Внимавай, Бенет — предупреди ме Майър с груб тон. — Ако ни въвлечеш в някоя беля, ще трябва да си проправям път със стрелба, като ще започна от вас двамата.
Да бе, как ли не, задник, искаше ми се да му кресна вместо отговор. Как да се съсредоточиш в шофирането, когато нервите ти са опънати до скъсване?!
— Завий на следващата отбивка на запад към междущатската магистрала — заповяда той. — Като те гледам как караш, явно е време да се махнем от това шосе.
Продължихме по шосе 46, като навлязохме в унило изглеждаща индустриална зона. Покрай нас се заредиха стари мотели и складове, тук-там редуващи се с пустеещите блатисти местности, какви го се срещаха в изобилие в Джърси. С нетърпение изчаквах да се озовем в по-натоварена зона, където задръстванията заради оживения график можеха да ми бъдат от полза. Ако успеех да блъсна колата в мантинелата и тя да се завърти рязко, дали това ще накара Майър да изгуби равновесие за по-дълго, та да успея да грабна Криси и да побягна с нея? С пистолет трудно се улучва бягаща мишена.
Но този тип беше невероятно добър стрелец, в това нямаше съмнение. Можех да разчитам единствено на късмета си.
Да побягна или да се бия с него — и двата избора бяха лоши, но си оставаха единствените, с които разполагах. „О, Господи, помогни ми да спася дъщеря си — помолих се аз. — Какво, по дяволите, да направя?“
— Виж, тате — обади се Криси и в следващия момент мощен рев разтърси колата. Смаян, в първия миг си помислих, че този път наистина бях блъснал нещо отпред. В следващия, още по-налудничав миг се усъмних да не би някаква бомба да е избухнала край шосето.
Необходими ми бяха още две-три секунди, за да осъзная, че шумът идва от един самолет, който се снижи точно над нас. И като продължи да се спуска, видях малък самолет да се приземява на пистата зад високата ограда от телена мрежа от лявата ми страна.
По дяволите, какво беше това летище тук? Нюарк се намираше на доста километри надолу, в южна посока, по магистрала 95. После се досетих, че това беше летището Тетърбъро — малко частно летище, използвано от много корпоративни и реактивни самолети при пристигането им в Ню Йорк. Струваше цяло състояние, но беше само на двайсет минути с кола от града, а освен това тук не претърсваха толкова строго, нито се чакаше на дълги опашки.
— Намали и завий тук — нареди ми Майър, като наближихме светофара.
Взех внимателно завоя, като отново ме обля студена пот и очите ми започнаха да смъдят. Каквото и да си бе наумил този кучи син, появата на летище на сцената влошаваше хиляда пъти ситуацията.
88.
Шосето към входа на летището се наричаше Индъстриъл авеню. Покрай него бяха подредени фирми за полети с частни самолети — малки двуетажни сгради с хангари зад тях, а отпред — с оградени и охранявани паркинги. Забелязах, че край порталите се виждаха униформени полицаи, охраняващи летището.
Дали сега не бе моментът да направя своя спасителен ход? Ще се досетят ли те какво става, преди всички ние — Криси, аз и може би самите полицаи — да загинем?