Когато наближи платформата, забеляза висока бременна жена, която буташе детска количка.
— Позволете ми да ви помогна — заговори я той.
Със свободната си ръка хвана предната ос на количката и я вдигна, за да изкачат стъпалата. Количката беше от онези сложни модели „Бъгабу“, скъпи както всичко тук наоколо. Самата майка също изглеждаше великолепно. Главозамайващо привлекателна блондинка, малко над тридесетте, с гривна с диаманти, проблясваща ослепително на дясната й китка. Не забелязваше ли, че гърдите й на практика бяха изскочили от плътно прилепващата блуза, опъната над издутия й корем, запита се той. Да, отговори си сам. Всичко в нея беше много примамливо — точно както го харесваше.
Усмихна се, когато тя огледа преценяващо костюма му „Живанши“, обувките „Прада“ и загорялото му лице с изсечени черти. Разбира се, че остана впечатлена. Имаше представителен вид на мъж с много пари, безпогрешен вкус и дързост. Рядко срещана комбинация.
— Много ви благодаря — промълви тя и отклони поглед към спящото момченце с ангелско лице в количката. — Можете ли да си представите — вчера се прибрахме от Малдивите, днес по обед имам среща в ресторанта „Джийн Джорджс“, която просто не мога да отменя, а по време на полета бавачката ни напусна. Трябваше да я оставя там. — Сниши глас и продължи със закачлив, почти заговорнически тон: — Не искате ли да си купите едногодишно бебе?
Учителя остана задълго загледан в очите й. Беше от онези погледи, които намекваха, че той е всичко, което си е представяла, и още много, много повече. Устните й леко се разтвориха, докато го гледаше унесено.
— Бих го наел за час или два, но само ако майка му върви с него — отвърна й той.
Младата красавица се изви гъвкаво като котка и му се усмихна игриво.
— Вие определено сте едно лошо момче, нали? — рече тя. — Ходя в града два-три пъти седмично, обикновено по това време и винаги сама. Може би отново ще се срещнем, лошо момче. — Съществото, олицетворение на елитна модерна майка, му смигна, след което се понесе нататък на отворените си обувки „Шанел“, демонстрирайки дългите си здрави нозе и заоблени бедра.
Учителя остана там, напълно озадачен. Лошо момче? Със забележката си искаше да засегне тази курва, да я засрами като позор за човешкото достойнство. Нима сарказмът му не беше ясен? Тя очевидно не го бе проумяла.
Беше достатъчно ясен. Проблемът беше, че не можеш да засрамиш някого, който няма срам.
Имаше период в недалечното минало, когато би използвал страхотния си чар, за да й вземе акъла и да я замъкне в някой хотел, за да се отдаде на садистичната си похот, още повече възбуден от бременност й.
Но онзи мъж вече го нямаше и никога повече нямаше да го има — беше някой, останал назад в прахта, докато той напредваше по пътя, който щеше да го превърне в Учителя.
Сега му оставаше само да си представи как я пребива до смърт с количката „Бъгабу“.
Тътенът от пристигналия влак на метрото към центъра на Ню Йорк отекна в ушите на Учителя. Тежката композиция леко разтърси бетонната платформа под краката му.
— Всички да се качват! — провикна се кондукторът от разтворилите се със звън врати.
„Следващата спирка — помисли си Учителя, като се присъедини към другите пътници във вагона — има страхотно име: Откровение“.
6.
Един час по-късно Учителя стъпи на платформата на спирката на Тридесет и четвърта улица, където се пресичаха втора и трета линия на метрото. Беше в разгара на пиковия час, осем и половина сутринта. От единия си мрачен край до другия бетонното островче бе претъпкано с всички видове човешки отрепки.
Отиде до предпазната линия по края на платформата, близо до южния край, откъм центъра на града. От дясната му страна се мотаеше някакъв безделник, вонящ като канализационна шахта, а от лявата млада жена — от ония, които не познават друг транспорт, освен метрото — шумно бъбреше по мобилния си телефон.
Учителя се опита да не обръща внимание и на двамата си съседи. Трябваше да мисли за много по-важни неща. Но докато това му се удаде с бездомника, се оказа невъзможно да заглуши гласа на безсрамната млада кучка, наказваща околните с подробности от досадния си, безсмислен живот.
Следеше я само с периферното си зрение. Беше на осемнадесет или деветнадесет, висока и слаба, но също като пискливия й глас, цялата й външност бе предназначена единствено за да привлича вниманието на околните: мургав тен, избелена до неестествено бяло коса, огромни слънчеви очила и розов възкъс моден суичър с качулка, разкриващ диаманта на пъпа й, а отзад — една от онези тъпи татуировки, точно над задника й.