Ами ако книгата можеше да ѝ предложи точно такова чудо?
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
46.
Ерин мина полузаспала през руската митница, но се събуди напълно, когато излезе с двамата мъже на ледения тротоар пред летището на Санкт Петербург. Рун ги качи бързо в такси с повредено парно и шофьор, който определено не се страхуваше от смъртта. Ерин бе прекалено уплашена, за да ѝ е студено, докато шофьорът летеше през засилващата се снежна виелица, като през цялото време говореше на руски.
Накрая таксито спря с поднасяне пред нещо като градски парк — обширна площ, вероятно зелена през лятото, с дървета от двете страни. Точно сега клоните им бяха голи и замръзналата трева скоро щеше да бъде погребана под дебелия бял сняг.
Не можеше да повярва колко далеч се намираше от изгарящата жега на Масада. Вчера сутринта най-голямата ѝ грижа, свързана с времето, бе слънчевото изгаряне; днес — измръзването. Докато слизаше от таксито, вятърът проникна през коженото палто и изсмука топлината от костния ѝ мозък. Снежинки жилеха бузите ѝ вместо пясък.
Слънцето се бе превърнало в бисерен диск, мъчещ се да хвърля бяло сияние през облаците, и даваше на земята съвсем малко светлина и още по-малко топлина.
Джордан вървеше плътно до нея, докато минаваха под каменната арка, водеща към парка. Ерин подозираше, че той иска да я хване за ръката, но тя пъхна юмруци в джобовете на палтото си и продължи да върви. Той изглеждаше засегнат и тя не можеше да го вини, но не знаеше какво да прави с него. Едва не се бяха любили в Германия и тя се ужасяваше от мисълта какво щеше да се случи, ако го бяха направили. И без това вече харесваше твърде много Джордан.
Маратонките ѝ се хлъзгаха на всяка крачка по заледените плочки на алеята. От двете страни се издигаха високи до коляно затревени могилки. Ерин ги поглеждаше, като се питаше какво ли представляват.
Джордан беше вдигнал яката на палтото си. Носът и бузите му вече бяха червени. Ерин си спомни как бе докосвала лицето му с устните си, топлината на неговите устни по кожата ѝ и бързо се извърна.
На няколко крачки пред тях Рун не си беше направил труда да облече палто и крачеше с развяващо се черно расо и отпуснати бели ръце. Като че ли се чувстваше толкова добре, колкото и на трийсет и седемте градуса в Масада. В едната си ръка носеше дългия кожен цилиндър, който им беше дала Надя в Германия. Ерин нямаше представа какво има вътре и подозираше, че Рун също не знае. Преди да му го връчи, Надя беше запечатала цилиндъра със златист восък и бе сложила папски печат — два кръстосани ключа, вързани с връв, и с тройната папска корона над тях.
— Добре, Рун. — Джордан настигна свещеника и закрачи от дясната му страна. — Защо сме тук? Защо дойдохме в този замръзнал парк?
Ерин мина от лявата страна на отец Корза, за да чуе отговора. Той им беше казал само, че ще летят до Санкт Петербург, тъй като руските войски може да са донесли книгата в града след края на войната. Ерин също беше стигнала до това заключение. Представи си мъртвия руски войник в бункера и си спомни как Надя четеше заповедта на кирилица. Войникът беше изпратен от този град.
Ерин знаеше също, че руснакът е имал жена и дете — дъщеря, която може би все още живееше в Санкт Петербург, без да подозира, че някакви непознати знаят повече от самата нея за смъртта на баща ѝ.
Бе доволна, че даде на Надя писмата от бункера, за да ги предаде на брат Леополд. Може би усилията им щяха да дарят известен покой на жената.
— Рун? — настоятелно го подкани тя. Имаше право да знае повече.
Свещеникът спря и погледна през покритите със сняг могилки към група голи дървета. Вятърът се мъчеше да откъсне няколкото оцелели разкъсани листа, които продължаваха упорито да се държат за клоните.
— Дойдохме тук да помолим за разрешение да търсим книгата на руска земя.
— Защо? — попита Джордан. — Мислех си, че сангвинистите не искат разрешение.
Безизразното лице на Рун не издаваше никакви емоции, но Ерин долови страха му. Изобщо не искаше да си помисля, че съществува нещо толкова ужасно, което да уплаши дори свещеника.