Рун се опита да се съсредоточи въпреки непрекъснатото им дърдорене. Чу някакво създание да шумоли сред дърветата на няколко метра от тях. Но това бе просто полска мишка, търсеща зърна преди зимата да е затрупала всичко със сняг. Надяваше се създанието да намери препитание.
— В такъв случай какво е той? — попита Джордан.
Рун въздъхна. Само отговорите можеха да ги накарат да млъкнат.
— Навремето Григорий беше сангвинист. Заедно с него и с Пиер бяхме дълги години в една триада, преди да бъде отхвърлен от духовенството.
Джордан се намръщи.
— Значи орденът ти го е изхвърлил, а после го е наказал с вечно прокуждане?
— Витандус — напомни му Ерин.
Войникът кимна.
— Нищо чудно, че не обича църквата. Май няма да е зле да поработите по-сериозно върху имиджа си.
Рун им обърна гръб.
— Това не е единствената причина за омразата му към църквата.
Докосна кръста на гърдите си. Григорий имаше много причини, стотици хиляди причини да мрази Църквата. Причини, които Рун разбираше отлично.
— Тогава защо Распутин е бил отлъчен? — попита Ерин.
Рун още долавяше съмнението в гласа ѝ, докато изговаряше името му. Тя не можеше да приеме нещо за истина, докато не го докосне. В този случай може би щеше да съжалява, че се нуждае от подобно доказателство.
Джордан го притисна с още въпроси.
— И какво става с един отлъчен сангвинист? Той може ли да продължи да извършва свещените ритуали?
— Твърди се, че свещеникът има незаличим белег върху душата си — намеси се Ерин. — Затова предполагам, че още може да освещава вино, нали?
Рун разтърка очи. Заради краткотрайния им живот подобна нетърпеливост и жажда за отговори бяха разбираеми. Копнееше за тишина, но не му беше писано да ѝ се порадва.
— Григорий може да освещава вино — уморено отвърна той. — Но за разлика от виното, осветено от свещеник на истинската църква, то няма същата подкрепяща сила на Христовата кръв. Поради това той завинаги се намира в състояние между прокълнат стригой и благословен сангвинист.
Ерин отметна няколко кичура от челото си.
— Какво означава това за душата му?
— В момента повече ме е грижа какво означава това за тялото му — отбеляза Джордан. — Например, може ли да излиза денем?
— Може, прави го и ще го направи.
„При това скоро.“
— И защо се нуждаем от разрешението му да сме тук? — попита Джордан.
— Защото не е оставил нито един сангвинист да напусне жив руската земя от много десетилетия насам. Той знае, че сме тук. И ще нареди да бъдем отведени при него, когато му дойде времето.
Джордан го изгледа продължително. Сърцето му туптеше гневно.
— Защо не ни каза всичко това по-рано? В колко голяма опасност се намираме?
Рун посрещна яростта му.
— Мисля, че имаме добър шанс да напуснем живи Русия. За разлика от другите, дошли тук, двамата с витандуса имаме по-особени отношения заради общото ни минало.
Ръката на Джордан отново посегна несъзнателно към мястото, където обикновено се намираше оръжието му.
— Значи онези в черната таратайка, които ни следяха още от летището... са подчинени на руски стригой гангстер и имат заповед да стрелят по всеки изпречил им се сангвинист?
Ерин рязко се обърна към улицата в далечината.
— Нима са ни следили?
Джордан гледаше кръвнишки.
— Надявах се, че са хора на Рун.
— Нямам свои хора — обясни Рун. — Църквата не знае, че сме тук. След атаката в Масада и събитията в Германия подозирам, че Белиал има доносник сред сангвинистите. Затова казах на Надя да обяви всички ни за мъртви.
Един мускул на лицето на войника потрепна.
— Става все по-добре и по-добре.
— Подобна жар е непристойна — обади се нечий глас, звучащ укорително и развеселено едновременно.
Всички се обърнаха. Мъж в черно расо на православен свещеник заобиколи бронзовата статуя и закрачи към тях с яките си крака. Полите на дрехата му метяха плочките. На гърдите му висеше троен православен кръст.
Приближаваше ги с усмивка. Някога дългата му коса беше подстригана на два пръста над раменете и бе сресана назад, разкривайки широко лице и коварни сини очи. Тъмнокафявата му, почти черна брада беше грижливо подстригана за разлика от годините, които Рун бе прекарал с него.
Ерин сподави ахването си.
Рун си даде сметка, че Григорий явно още прилича достатъчно на образа от снимките отпреди век, за да сложи край на съмненията ѝ. Замоли се Ерин и Джордан да са запомнили предупреждението му да не казват нищо на Распутин.
— Григорий — поздрави Рун със съвсем леко свеждане на главата си.