— Мой скъпи Рун. — Григорий кимна с масивната си глава към Ерин и Джордан. — Имаш си нови другари.
Рун не ги представи.
— Така е.
— Както обикновено, избра мъдро мястото на срещата. — Григорий посочи с мощната си ръка могилите от двете страни на алеята. — Другаде бих могъл да те убия, но не и тук. Не и сред костите на половин милион мои сънародници.
Джордан завъртя глава, сякаш се оглеждаше за въпросните кости.
— Може би не ви е казал къде се намирате? — Григорий цъкна с език. — Винаги си бил лош домакин, отец Корза. Вие сте в Пискарьовското гробище, изградено в памет на онези, които изгубиха живота си по време на обсадата на Ленинград. Могилите, които виждате, са масови гробове. Точно сто осемдесет и шест на брой.
Ерин се загледа с ужас в затревените хълмчета.
— В тях са положени костите на половин милион руснаци. По-точно четиристотин и двайсет хиляди цивилни. Умряха в годините, през които нацистите обсаждаха града. Когато се сражавахме и се молехме за помощ. Но тази помощ не дойде, нали, Рун?
Рун не каза нищо. И една-единствена дума щеше да разгори тлеещия гняв на Григорий.
— Четири години непрестанна касапница. Не тежат ли тези гробове върху съвестта на вашия кардинал?
— Съжалявам — каза Ерин. — За загубите.
— Дори детето може да се извини, Рун. Виждаш ли? — Григорий посочи към колата, която чакаше при входа на гробището. — Няма ли да спасим горките ти спътници от студа? Личи им колко страдат от него.
Рун хвърли бърз поглед към Ерин и Джордан. Наистина изглеждаха ужасно премръзнали. Самият той имаше толкова малко общо с хората, че често забравяше колко са крехки.
— Ще гарантираш ли безопасността ни?
— Не повече, отколкото ти моята. — Вятърът разпиля тъмната коса на Григорий по бялото му лице. — Трябва да знаеш, че сега аз избирам времето на смъртта ви.
Джордан прегърна Ерин през рамо. Тя не се облегна на него, но пък и не се дръпна. Обърна се към Рун и Распутин, доловила напрежението на старата вражда помежду им, примесена с уважение, може би дори и с някакво мрачно приятелство.
Тонът на Джордан беше лек.
— Какво ще кажете да поговорим за неизбежната ни гибел някъде на топло?
Веждите на Распутин се повдигнаха високо при думите му, после той отметна глава назад и се разсмя. Смехът му беше дълбок, весел и изобщо не на място в покритото със сняг гробище, особено след заплахата да ги убие. Джордан вече разбираше защо са го наричали Лудия монах.
— Този ми харесва. — Распутин го тупна по гърба с широката си длан и едва не го просна на земята. После се усмихна на Ерин. — Но не толкова, колкото тази красавица.
Джордан никак не хареса тона му.
Рун пристъпи между тях.
— Може би спътникът ми е прав. Можем да намерим по-подходящо място за нашия разговор.
Распутин сви рамене и ги поведе обратно по алеята към очакващата ги кола. Когато стигнаха до нея, той даде знак на Джордан и Ерин да седнат отпред. Двамата с Рун се настаниха на задната седалка.
Джордан отвори вратата и отвътре го лъхна топла вълна. Миришеше на водка и цигари. Качи се преди Ерин, за да седне между нея и шофьора на Распутин.
Шофьорът протегна ръка. Изглеждаше на около четиринайсет и снежнобялата му ръка бе по-студена от тази на Джордан.
— Казвам се Сергей.
— Достатъчно голям ли си, за да караш? — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да се спре.
— По-голям съм от теб. — Момчето говореше с лек руски акцент. — А може би и от майка ти.
Джордан изведнъж изпита носталгия по картечния си пистолет, ножа си и дните, когато всичките му врагове бяха човешки същества.
47.
Докато големият седан се отдалечаваше от гробището, Ерин задържа разперените си пръсти пред духалката на парното. Джордан беше сложил ръка на облегалката зад гърба ѝ. Той беше единственият в колата, на когото имаше доверие — а всъщност почти не го познаваше.
Но поне беше човек.
Точно в момента това означаваше адски много за нея.
Рун и Распутин разговаряха с умерен тон отзад. Колкото и прилично да звучаха, личеше си, че спорят, макар Ерин да не разбираше нито думичка руски.
Колата пътуваше по привечерните улици, ярко осветените руски фасади надничаха като къщи от приказките през снежната вихрушка. До падането на нощта оставаше най-много час. Ако от Белиал ги бяха проследили в Русия, дали щяха да атакуват отново след падането на нощта? Дали Распутин беше във война и с тях, както със сангвинистите?