Отговорите трябваше да почакат, докато не успее да откъсне Рун от Распутин.
След десетина минути колата спря пред великолепна руска църква. Ерин приближи лице до прозореца, за да я разгледа по-добре.
Куполи във формата на луковици, украсени със златни кръстове, се издигаха към небето, всеки по-пленителен от предишния — два позлатени, един в най-различни ярки цветове, други сини, покрити със златни, бели и зелени инкрустации. По фасадата имаше колони, арки и огромна мозайка с Исус, окъпан в златна светлина. Целият този разточителен разкош я остави без дъх.
— Великолепно е, нали? — с трепет попита шофьорът.
— Зашеметяващо — съвсем честно призна тя.
— Пред вас е църквата „Спасител на пролятата кръв“ — каза Распутин и се наведе напред. — Издигната е на мястото, на което беше убит цар Александър Втори през хиляда осемстотин осемдесет и първа. Но той не беше последният Романов, станал жертва на гнева на народа. Вътре ще видите калдъръма, оплискан някога с кръвта на Александър.
Въпреки богатата си история църквата изгуби част от великолепието си в очите на Ерин, докато слушаше Распутин. Беше виждала достатъчно камъни с петна от кръв по тях — даже предостатъчно за цял един живот. Въпреки това отвори вратата и излезе на ледения вятър. Беше станало още по-студено, отколкото на гробището. Загледа се към мръсносивите преспи, навети покрай стената на църквата от силния вятър, духащ от минаващата наблизо река.
Джордан застана плътно до нея, за да я заслони от вятъра, и се загледа в пищната постройка.
— Май някой любител на кича е имал комплект боички и много свободно време.
— Той е много горд — тихо го сгълча Рун. — Не го обиждай.
Вятърът довя отговора на Распутин от другата страна на колата.
— Не могат да ми нанесат по-голяма обида от онази, която вече ми нанесохте ти и онези, които обичаш, Рун. Но може би придружителите ти ще бъдат достатъчно разумни да не ме ядосват. Засега се чувствам достатъчно великодушен да им гарантирам сигурността, защото не са сангвинисти.
–Май не е зле да си човек — промърмори с крива иронична усмивка Джордан.
И за да го докаже, сплете топлите си пръсти със студените пръсти на Ерин.
Хванати за ръце, те тръгнаха след двамата облечени в черно свещеници към двойната арка на входа.
След като прекосиха преддверието, Рун пристъпи в главния кораб. Знаеше какво да очаква, но въпреки това видяното го порази дълбоко — точно както очакваше Григорий.
Погледът му незабавно бе привлечен от мозайките, покриващи всяка повърхност. Яркосиньо, златно и алено заплуваха пред погледа на Рун. От всяка стена и от тавана към него закрещяха картини — Исус и апостолите, стилизираните кафяви очи на светци, ослепителните криле на ангели. Милиони миниатюрни плочици се съчетаваха в библейски сцени. Рун затвори очи, но картините го изгориха отново, когато ги отвори,
Стомахът му кипна и от миризмите — топли хора в нефа, тамян, вино, стара смърт, просмукваща се от пода и пукнатините, а отнякъде и свежа човешка кръв. Рун едва успя да сподави желанието си да избяга.
Обърна се обратно към входа и погледът му спря върху огромната мозайка над него. Стотици хиляди малки плочки изобразяваха най-великия момент от историята на сангвинистите. Рун знаеше, че Григорий лично е поръчал тази мозайка, изобразяваща излизането на Лазар от гроба — Лазар бе първият от ордена на сангвинистите, поздравил Господа, дал обект да служи на Христа и да вкусва единствено Неговата кръв.
С изключение на Рун Лазар беше единственият член на ордена, приобщен преди да е вкусвал човешка кръв, преди да отнеме и един човешки живот.
„Колко надолу съм пропаднал...“
Рун сведе очи. Величието на историята на Лазар му помогна да намери опора сред крещящото великолепие на ехтящата църква.
— Красиво, нали? — Григорий огледа с грейнало лице чудовищния дом, който беше създал.
— Мозайките са истински шедьовър — съгласи се Ерин, като се взираше покрай него с отметната назад глава.
— Да, такива са.
Григорий плесна с ръце. От тъмни кътчета и ниши изникнаха тъмни фигури и зашетаха из църквата.
Рун насочи вниманието си към нефа и забеляза, че извиканите от Григорий нямат пулс. Повечето приличаха на шофьора, много млади на лице и много стари на години. Това бяха стригои, дали обет пред Григорий като техен папа, мрачна версия на ордена на сангвинистите на руска земя.
По заповед на Григорий туристите бяха изведени от църквата и вратите бяха затворени и заключени след тях. Минути по-късно само две човешки сърца все още биеха вътре.