— Вместо академични ли? — Немският акцент на Хайнрих си пролича по-ясно — сигурен знак, че е смутен.
— Вместо обективни. Крайната ни цел като учени е да намерим конкретни доказателства за минали събития, а не да разчитаме на древни разкази. Трябва да се съмняваме във всичко.
Хайнрих старателно изчетка пясъка от малката бедрена кост.
— Значи не вярвате в Бог? Или в Христос?
Ерин внимателно огледа грубата повърхност на костта. Нямаше нови поражения.
— Вярвам, че Христос е бил човек. Че е вдъхновил милиони. А дали вярвам, че е превърнал водата във вино? За това ще ми трябват доказателства.
Спомни си за първото си причастие, когато вярваше в чудеса и че наистина пие кръвта на Христос. Сякаш оттогава бяха минали векове.
— Но ето, че сте тук. — Хайнрих махна с бялата си ръка към обекта. — По следите на библейска история.
— По следите на историческо събитие — поправи го тя. — И съм в Цезарея, а не във Витлеем, както пише в Библията, зашото намерих сведения, които ме насочиха към това място. Тук съм заради фактите. А не заради вярата.
Хайнрих вече беше изчистил долната част на скелета. Двамата работеха по-бързо от обичайното, загрижени, че всеки момент може да последва нов трус.
— Тук ни доведе история, записана върху гърне от първи век — добави тя. — А не Библията.
След месеци прехвърляне на тонове керамика в музея „Рокфелер“ в Йерусалим Ерин беше открила парчета от една погрешно идентифицирана ваза, върху които се загатваше за масов гроб на деца в Цезарея. Това беше достатъчно, за да получи разрешение и пари за разкопки.
— Значи се опитвате да... развенчаете Библията? — Гласът на Хайнрих звучеше разочаровано.
— Опитвам се да разбера какво се е случило тук. Което вероятно няма нищо общо с казаното в Библията.
— Значи не вярвате, че Библията е свещено писание? — Хайнрих спря да работи и впери поглед в нея.
— Ако има нещо божествено, то не е в Библията. А във всеки мъж, жена и дете. Не в църква или в думите на някакъв свещеник.
— Но...
— Отивам за четки. — Тя излезе от сондажа, като се мъчеше да потисне гнева си. Не искаше студентът ѝ да я вижда в такова настроение.
Докато вървеше към палатката, чу звук от хеликоптер и се обърна. Заслони очи и се загледа в небето.
Хеликоптерът летеше бързо и ниско — масивна машина в цвят каки, с надпис S-29 на опашката. Какво търсеше тук? Изгледа го кръвнишки. Перките щяха да навеят отново пясък върху скелета.
Хукна обратно да каже на Хайнрих да завие костите.
Преди да отвори уста, един арабски жребец без конник и бял като призрак препусна през полето от конюшните. Тъкмо към сондажа. Ерин се втурна към Хайнрих, макар да знаеше, че няма да успее да изпревари коня.
Хайнрих явно чу тропота на копитата. Изправи се точно когато конят стигна изкопа, с което подплаши още повече препускащото животно. Жребецът се изправи на задни крака и удари челото му с копито. Хайнрих изчезна в сондажа.
Хеликоптерът се спускаше зад нея.
Жребецът се дръпна от шума към изкопа.
Ерин го заобиколи.
— Спокойно, момче. — Говореше тихо и с равен глас. — Никой няма да те нарани.
Голямо кафяво око се завъртя към нея. Гърдите на коня се вдигаха и отпускаха тежко, треперещите му хълбоци бяха плувнали в пот, на устата му беше избила пяна. Трябваше да го успокои и да не му позволи да падне в изкопа, на чието дъно неподвижно лежеше Хайнрих.
Застана между сондажа и коня, като през цялото време говореше. Когато посегна да погали извитата шия, жребецът потръпна, но не побягна. Познатата миризма на кон я обгърна. Ерин пое дълбоко дъх и издиша. Животното стори същото.
С надеждата, че конят ще я последва, Ерин се дръпна настрани, по-далеч от Хайнрих. Трябваше да отведе животното по-надалеч, преди да се е подплашило отново.
Жребецът пристъпи с разтреперани крака.
Нейт се втурна към нея, следван от Ейми и Юлия.
Ерин вдигна ръка, за да ги спре.
— Нейт — напевно рече тя. — Искам всички да останете по местата си, докато дръпна коня от Хайнрих.
Нейт се закова. Другите също.
Конят изпръхтя шумно и гърбът му потръпна.