Освен Рун и спътниците му, в църквата имаше единствено последователи на Григорий, общо петдесет на брой — мъже, жени и деца, привлечени от него в мрачното му паство и завинаги попаднали в капана между спасението и проклятието. Не бяха диви като повечето стригои, но и не се стремяха към светостта като сангвинистите.
Григорий беше донесъл на този свят нов нюанс на мрака.
Внесоха дървени пейки и ги подредиха в нефа с лице към олтара. Изключиха електрическото осветление и пламъците на дългите восъчни свещи затанцуваха навсякъде. Летният аромат на мед се опита да пропъди опетнените миризми на тъмните богомолци.
Ерин и Джордан стояха близо до Рун в дъното на църквата. Сержантът се оглеждаше предпазливо, сякаш всеки момент очакваше атака. Ерин местеше вниманието си от една чудновата мозайка на друга. Дори тук двамата убедително демонстрираха ролите си на Воин на човека и Жена на познанието.
Рун стоеше между тях и паството на Григорий, изпълнявайки собствената си роля.
Рицар на Христа.
През цялото време обаче го измъчваше дълбокото чувство за нещо неправилно, докато свещените образи гледаха надолу към скверното паство на Григорий.
Съпроводен от млади дякони, Распутин изкачи царствено черните мраморни стъпала пред олтара. От двете му страни се издигаха пищно украсени кървавочервени колони, осветени от дълги свещи. Последните немощни оранжеви лъчи на слънцето, проникващи през високите прозорци, осветяваха мозайката зад него, изобразяваща Христос, който хранеше апостолите с нафора и вино, а над тях летяха ангели.
Григорий започна своята тъмна литургия.
Хорът запя стари руски молитви, звънките гласове се издигнаха към високия таван в ритми и тонове, които човешките същества никога не биха могли да постигнат и никога нямаше да чуят.
Накрая поведоха Рун и останалите към една пейка. Рун се подчини, все още неспособен да се настрои към дълбоко сбърканото представление.
Топла ръка докосна голата му китка.
— Рун? — прошепна глас.
Той се обърна и се взря в питащите очи на Ерин. Тяхната естественост, човечността им му помогна да намери опора.
— Добре ли си? — Тя наклони глава, докато сядаха на пейката.
Той постави длан върху нейната, затвори очи и се съсредоточи върху бързото, уверено биене на сърцето ѝ, остави го да заглуши скверната музика. Едно истинско, биещо човешко сърце беше достатъчно да задържи всичко останало назад.
Пеенето спря.
За момент в църквата се възцари тишина.
После Григорий призова всички да приемат причастието и вдигна високо златен потир. Последователите му се наредиха да отпият от виното, меките им ботуши тихо шепнеха по тъмния мраморен под. Рун остана седнал с Джордан и Ерин.
Когато осветената течност докосваше устните им, от устата им бълваше дим, сякаш току-що са вдишали огън. С тела, твърде нечисти да приемат Христовата любов, дори нейната бледа версия, предлагана от Григорий, причастието ги караше да стенат в агония.
Сърцето на Ерин заби по-бързо от съчувствие за болката им, особено към онези, които приличаха на деца.
Рун се загледа в едно малко момиче, което приживе е било на не повече от десет или единайсет. То отстъпи настрани с попарени димящи устни, всяко нейно вдишване беше съчетание на агония и екстаз. После се върна на пейката си и коленичи, свело глава в молитва.
Това бе най-голямото зло на Григорий — готовността, с която привличаше младите. Подобно дело похищаваше душите им и ги откъсваше за цяла вечност от възможността да получат Христовата любов.
Гласът на Григорий прекъсна мислите му.
— Хайде, Рун. Ти също трябва да приемеш моето причастие.
Рун остана на мястото си. Отказваше да поеме такъв мрак в тялото си.
— Няма да го направя.
Григорий щракна с пръсти и мигом тримата бяха заобиколена от ученици на Распутин, които ги обгърнаха с вонята на вино и изгоряла плът.
— Това е цената ми, Рун. — Думите на Григорий отекнаха в църквата. — Приеми гостоприемството ми. Пий осветеното вино. Само тогава ще те изслушам.
— А ако откажа?
— Децата ми няма да си отидат гладни.
Учениците пристъпиха напред.
Сърцето на Ерин препусна. Ръцете на Джордан се свиха в юмруци.
Григорий се усмихна бащински.
— Но твоите другари ще се борят, нали? Смъртта им няма да е лесна. Мъжът е войник, прав ли съм. Може би дори воин?
Рун трепна.
— А жената — продължи Григорий. — Истинска красавица, но по ръцете ѝ има мазоли от работа, а подозирам, и от държане на химикалка. Убеден съм, че тя е учена.