Рун се загледа кръвнишки в Григорий и олтара.
— Да, приятелю. — Григорий се разсмя с познатия си безумен смях. — Зная, че си тук, за да търсиш евангелието. Само пророчество би те довело до моя праг. И може би дори ще ти помогна — но не и безплатно.
Григорий взе опетнения потир и го вдигна.
— Хайде, Рун, пий. Пий, за да спасиш душите на спътниците си.
Оставен без избор, Рун се изправи. Мина сковано между пейките, изкачи твърдите каменни стъпала и отвори уста.
Събра сили да посрещне болката.
Григорий пристъпи напред, вдигна високо потира и изля съдържанието му.
Кървавочервеното вино напълни устата и носа на Рун.
За негова изненада черното причастие не изгаряше. Вместо това през тялото му се разля приятна топлина. Лечебна сила потече и накара дори замлъкналото му сърце да се разтупти — нещо, което не бе правило от много столетия. Заради това свиване на мускула в гърдите му той разбра с какво е смесено виното, но въпреки това не се извърна от падащата от потира струя.
Течността го изпълни, успокои безкрайния глад у него. Почувства как раните, получени в бункера, се затварят. А най-хубавото бе, че беше обгърнат от дълбоко чувство на задоволство.
Изстена от екстаз.
Григорий отстъпи назад заедно с потира.
Рун се помъчи да формира думи, докато светът около него потрепваше.
— Ти не си...
— Не съм така свят като теб — обясни Григорий и се извиси над него, докато Рун се свличаше на мраморния под. — Не и след отлъчването ми от твоята любима църква. Така че да, всяко вино, което давам на последователите си, трябва да бъде подсилено. С човешка кръв.
Очите на Рун се обърнаха към черепа му, вземайки със себе си света и оставяйки единствено вечното му изкупление.
Рун погълна кръвта от гърлото на Елизабет. През всичките си дълги години на млад сангвинист никога не бе усещал плътния вкус на желязо върху езика си, като се изключи онази първа нощ, когато стана прокълнат и пи опетнената кръв на стригой.
Паниката от богохулството му даде сила да плува срещу кървавочервения порой, да проясни зрението си. Ударите на собственото му сърце, събудено от кръвта ѝ, ставаха по-бавни... по-бавни... и спряха.
Елизабет лежеше под него, нежното ѝ тяло сияеше в светлината на огъня. Тъмната ѝ коса се бе разпиляла по млечнобелите рамене и каменния под.
Сега в залата цареше тишина. Но това не можеше да е вярно.
Винаги беше чувал равномерните удари на сърцето ѝ.
Прошепна името ѝ, но този път тя не отговори.
Главата ѝ се завъртя настрани, разкривайки кървавата рана на гърлото. Ръката на Рун се вдигна към устата му. За първи път от много години докосна издължени кучешки зъби.
Той го беше направил. Той бе отнел живота ѝ. Беше се изгубил в сляпата си похот, уверен, че е достатъчно силен — достатъчно специален, както винаги бе твърдял Бернар — да наруши забраната, наложена върху членовете на ордена му да запазят целомъдрие, за да не освободят звяра в себе си.
А в крайна сметка той се бе оказал слаб като всички останали.
Впери поглед в неподвижното тяло на Елизабет.
Гордостта му я беше убила толкова сигурно, колкото и зъбите му.
Взе изстиващото ѝ тяло в обятията си. Кожата ѝ бе по-бледа, отколкото приживе, дългите ѝ черни мигли се открояваха на белия фон. Доскоро червените ѝ устни бяха избледнели до розово, подобно на бебешка длан.
Рун я залюля, заплака за нея. Беше нарушил всяка заповед. Беше отвързал създанието, затворено в него, и то бе погълнало любимата му. Мислеше си за изпълнената ѝ с живот усмивка, за палавите очи, за уменията ѝ на лечителка. За живота на онези, които можеше да спаси и които сега бяха обречени също като нея.
И за тъжното бъдеще на осиротелите ѝ деца.
Той го беше направил.
На съскащия фон на огъня прозвуча слабо тупване. След дълго мълчание — още едно.
Беше жива!... Но не за дълго.
Може би само колкото да успее да я спаси. Беше я предавал толкова много пъти и по толкова различни начини, но трябваше да опита.
Това бе забранено. То наруишваше най-основните клетви. Рун вече беше нарушил свещеническите си клетви, при това на ужасна цена. И цената щеше да бъде още по-голяма, ако наруиш клетвите си на сангвинист.
Наказанието за него щеше да бъде смърт.
А тя щеше да плати с душата си.
Първо правило — сангвинистът да не създава стригои. Но тя нямаше да е стригои. Щеше да бъде с него. Щеше да служи на църквата като него, редом с него. Като сангвинисти двамата щяха да делят вечността. Той нямаше да пропадне отново.