Как би могъл някой да гледа тази картина и да не разпознае истината, разкрита от Рембранд? Уплашените свидетели, кръвта по устните, оръжията на стената. Рембранд е познавал тайните на сангвинистите и е бил един от малцината извън тесния кръг на църквата, допускани до това познание. За да почете това доверие, той създал своя шедьовър от светлини и сенки, за да скрие пред очите на всички тайната като паметник и свидетелство за ордена.
Григорий се изправи и погледът му се вдигна към мозайката в собствената му църква, разположена над входа. Тя изобразяваше Лазар в неговия саван, застанал при отвора на гробницата, с вдигната качулка, предпазваща лицето му от слънцето. Христос стоеше пред възкресения, протегнал ръка към новия си ученик, а последователите му гледаха в почуда, почти както последователите на Распутин гледаха към него.
Когато Григорий погледна към Рун, в очите му блестяха сълзи.
— Ще ти помогна да намериш твоята книга, приятелю, и освен ако Бог не е решил друго, нищо лошо няма да ви се случи, докато сте в земята ми.
49.
Джордан стоеше на няколко крачки от олтара и гледаше другите.
Нямаше доверие на никого. Нито на Распутин с неговия безумен смях и игрите му, нито на приличащите му на бездомни деца подчинени, които най-сетне се оттеглиха в сенките, нито дори на Рун. Спомни си блесналата в очите му кръвожадност, начина, по който гледаше Ерин, досущ лъв, гледащ угоено теле.
Най-лошото бе, че не можеше да направи нищо, ако я беше нападнал. Слугите на Григорий го държаха, бяха се вкопчили във всеки негов крайник, не му даваха да помръдне.
Гласове отклониха вниманието му от олтара. Децата на Распутин си говореха шепнешком, докато внасяха в нефа дървена маса и четири неудобни стола. Макар че столовете изглеждаха тежки, момчетата ги носеха така, сякаш са от стиропор.
За разлика от Распутин, подчинените му не носеха свещенически одежди, а обикновени дрехи. Джинси, черни панталони и пуловери. Ако не знаеше какви са, можеше да ги вземе за болнави руски ученици и техните родители.
Джордан обаче знаеше.
— Елате. — Распутин закрачи от олтара към масата, като поведе останалите и пътьом подбра Джордан. Лудият монах седна и оправи гънките на робата си като суетна стара дама. — Заповядайте.
Ерин последва примера му и Джордан се настани до нея. Последният стол остана за Рун.
Сергей донесе огромен сребърен самовар и го постави в средата на масата. Други слуги на Распутин сложиха пред четиримата стъклени чаши за чай в сребърни поставки с дръжки.
— Чай? — предложи Распутин.
— Не, благодаря — измънка Джордан.
След като беше видял случилото се с Рун, нямаше никакво намерение да яде или пие каквото и да било, докоснато от страховития им домакин. Ако можеше, нямаше дори да диша.
Ерин също отказа, но ако се съдеше по начина, по който придърпа ръкавите на пуловера си върху пръстите, явно ѝ беше студено и една топла напитка щеше да ѝ се отрази добре.
— Твоите приятели ми нямат доверие, Рун. — Распутин се усмихна широко. Кучешките му зъби изглеждаха нормални, но това не го правеше по-безопасен в очите на Джордан.
Никой не отговори. Явно темата за надеждността на Распутин никога не е била особено популярна.
Руснакът се обърна към Рун.
— Добре, да оставим любезностите. Какво те кара да мислиш, че евангелието може да е в моя град?
— Смятаме, че може да е било донесено тук от руски войници в края на Втората световна война. — Рун беше положил ръце върху масата, сякаш искаше да е готов да избута стола назад и да се изправи — било да се бие, било да побегне.
— Толкова отдавна?
Рун кимна леко.
— Къде биха могли да занесат книгата?
— Ако са знаели на какво са попаднали, би трябвало да я занесат на Сталин. — Распутин опря лакти на масата. — Но не са го направили.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Ако я бяха занесли на някое важно място, щях да науча. Аз научавам всичко.
Рун потърка показалеца си, с който обикновено държеше своя карамбит.
— Малко си се променил през последните сто години, Григорий.
— Предполагам, че имаш предвид моя грях гордостта, който винаги те караше да се безпокоиш за душата ми. — Распутин поклати глава. — А всъщност твоята гордост се нуждае от наглеждане.
Рун отново кимна.
— Наясно съм с греховете си.