Ерин му разказа за кръста в бункера, за смъртта на Пиер в лодката при изгрева на слънцето.
Распутин избърса очите си с голяма ленена кърпа.
— Как ще обясниш това, Рун?
— Като Божия милост. — Думите на Рун бяха прости и изпълнени с вяра.
— Какво да обясни? — попита Ерин, като гледаше ту единия, ту другия.
— Пиер е бил опетнен, защото е нарушил клетвата си, създал е и се е хранил с онези бласфемари. И е трябвало да бъде изгорен на пепел от слънцето. — Распутин сгъна кърпата и я скри някъде в гънките на расото си. — Това се случва с онези стригои, които не пият кръвта на Христос. Рун нищо ли не ви е обяснил?
Не им беше обяснил кой знае колко. Само това, че слънцето ги убива, не бе уточнил, че ги изгаря. Джордан си спомни как Надя внимателно бе вдигнала палтото от лицето на Пиер и страха ѝ, докато го държеше така, че да види слънцето за последен път. Смъртта му не изглеждаше изпълнена с болка и насилие, а по-скоро приличаше на освобождаване. Дали Бог беше опростил греховете му, или в него все още беше останало достатъчно от Христовата благословия, за да не изгори? Джордан подозираше, че никога няма да научат истинския отговор, а и в момента имаха по-належаща задача.
— Книгата — напомни Джордан. — Да се върнем на книгата.
Распутин се поизправи и се върна на главната тема.
— Немският бункер се намира далеч на юг. Знаете ли кога руските войски може да са стигнали до него? Ако имах добра хронология...
Джордан се опита да си спомни историята, като очакваше Ерин да го изпревари.
— Последната по-значителна германска част на юг се предала на двайсет и четвърти април, но руснаците вероятно още са се мотали там до официалното капитулиране на Германия на осми май.
Преброи датите наум.
— Към средата на май руснаците определят окончателно разделянето на Германия и спускат Желязната завеса. Предполагам, че руските грабежи са достигнали върха си някъде около двайсети май, макар че вероятно са разчиствали бункери и преди, и след това.
Распутин го изгледа с изражение, което можеше да се изтълкува и като уважение.
— Определено сте наясно с историята.
Джордан сви рамене, но продължи да говори. Искаше да намерят книгата и тримата да се махнат живи от Русия.
— Чел съм много за Втората световна война, а съм слушал още повече от дядо си, който е участвал в нея. Както и да е, този бункер е бил далеч на юг и изолиран. Като се вземе предвид времето, необходимо за пътуване дотам и обратно, плюс един буфер, преди американците да започнат да пращат патрули, според мен най-вероятно е руснаците да са нанесли удара си някъде между двайсет и осми май и втори юни. Естествено, има голяма вероятност за грешки.
Ерин го изгледа изненадано, сякаш не беше очаквала той да знае нещо полезно. Подобно отношение вече започваше да му втръсва.
— Впечатляващо, сержант. — Распутин се облегна назад в стола си. — Тази информация е доста ценна. Макар че и с нея ще отнеме време да намерим книгата.
Откъде ли Распутин знаеше, че Джордан е сержант? Това беше повод за безпокойство.
— Защо да е ценна? — попита Ерин. — Какво значение имат датите?
— Първо ми кажете какво криете в палтото си, докторе.
Значи той знаеше също, че Ерин е доктор. И че пази в джобовете си парчета от бетонната кутия, в която се е намирала книгата. Какво още му беше известно?
— Надушвам го — обясни Распутин.
Ерин погледна сангвиниста. Той кимна и тя извади парче от кутията.
— Смятаме, че това е покривало книгата.
Распутин протегна ръка и Ерин бавно постави сивия фрагмент в дланта му. Палецът му проследи тънките линии сажди там, където бетонът е бил разбит.
Джордан рязко се изправи. Трябваше да се сети по-рано.
— Ако ми намерите сензор за експлозиви, мога да използвам това парче като контролен образец и да намеря нещо със същата химическа сигнатура. Ако този материал е бил около евангелието, по книгата би трябвало да има продукти от химическото разпадане. Разбира се, стига да не е била унищожена от взрива.
Рун отново докосна кръста си. Изглеждаше шокиран. Явно свещеникът не беше взел предвид възможността книгата наистина да е била унищожена и да са рискували живота си в търсене на нещо, превърнато в пепел.
Распутин кимна на Сергей, който пристъпи напред.
— Вървете с личния ми асистент. Той ще ви помогне да намерите онова, което ви трябва.
Джордан остана на мястото си.
— Движим се заедно.
Распутин се намръщи, после се разсмя. Ерин не вярваше, че може да намрази този смях повече, отколкото когато го чу за първи път, но се оказа, че греши.