— Добре тогава — кимна Распутин. — Запишете детайлите за Сергей.
Сергей извади от задния си джоб бележник със спирала и огризка от молив.
Ерин взе фрагмента от масата и го прибра в джоба си — безпокоеше се, че Распутин може да ѝ го открадне. Личеше си, че е опортюнист, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван. Вече знаеше твърде много — че тя е доктор, че тримата с Рун и Джордан търсят книгата и че вероятно са триото от пророчеството. А по алчния блясък в очите му, докато Джордан назоваваше вероятните дати на проникването в бункера, напълно възможно бе вече да има доста точна представа къде се намира книгата.
Явно Распутин се забавляваше и ги разиграваше като дресирани маймуни. Но дали не бе нещо повече от жестоко забавление?
Домакинът им стана и посочи към един тъмен параклис в задната част на църквата.
— Какво ще кажете да видим калдъръма, където падна царят? Той е причина църквата да носи това име.
Ерин бутна стола си назад. Джордан и Рун също станаха. Тръгнаха след плещестата фигура на Распутин като сангвинистка триада — Рун отпред, Джордан отдясно и Ерин отляво.
Распутин спря пред параклиса. Четири полирани черни колони поддържаха мраморен навес, богато украсен във фолклорен стил с черни каменни цветя и други растителни орнаменти. Зад малка врата се виждаше прост участък сив калдаръм. Обикновеният му вид бе в рязък контраст с пищното великолепие на църквата и напомни на Ерин защо е била издигната тази сграда — в памет на убийството на царя. Тя мислено сравни извисяващите се куполи и златните мозайки с простите могили на Пискарьовското гробище.
Смъртта на някои беше отбелязана по-добре, отколкото на други.
Неколцина последователи на Распутин застанаха в полукръг зад тях, сякаш управлявани от водача си с невидими конци.
— Често идвах тук по време на обсадата на Ленинград — каза Распутин и опря лакти в дървения парапет на параклиса. Ръкавите му се дръпнаха нагоре, разкривайки дебели черни косъмчета на китките и ръцете. — Църквата беше секуларизирана. Светините ѝ бяха откраднати от Рим. Но сградата беше достатъчно добра за мъртвите. През зимата използваха този неф за морга. Трупаха телата покрай стените.
Ерин потръпна, когато си представи замръзнали трупове, наредени като в кланица в очакване да бъдат погребани през пролетта.
— Обсадата се проточи, гладът стана по-свиреп и телата биваха докарвани с дървени каруци, теглени от хора. Конете вече бяха изядени. Мъртвите пристигаха така, както са се родили — съвсем голи. Всяко парче плат се използваше да топли живите. — Гласът на Распутин премина в дрезгав шепот. — Живеех в криптата. Никой не помисляше да проверява мъртвите. Бяха твърде много. Нощем излизах и ги броях. Знаете ли колко деца умряха по време на обсадата? Не само от студа, макар че той беше ужасен и взе своето. Не само от глад, макар че и той докара мнозина до смърт. Не дори от нацистите и смъртта, която изсипваха от небето и земята от всички страни. Не, не дори от тях.
Гърлото на Ерин се стегна.
— Стригои ли?
— Налетяха като скакалци, поглъщаха слабите и моряха от глад душите, сгушени тук. Успях да се измъкна и да отида до Рим, за да моля за помощ. — Распутин се обърна към Рун, който сведе поглед. — Църквата беше неутрална във войната, но сангвинистите никога не бяха спирали своята война срещу стригоите. Дотогава.
Ерин обви ръце около тялото си. Стригоите са намерили лесна плячка в обсадения град.
— И така се върнах от Рим сам. Пробих си път през войските, докато не се върнах в костницата, в която се беше превърнал любимият ми град. И когато попадах на умиращи деца, аз ги спасявах, привличах ги на своя страна. Със собствената си кръв създадох армия, която да защитава моя народ от проклятието.
Распутин посочи към подчинените си наблизо.
— Виждате пред себе си само малка част от изгубените деца на Ленинград. Ангели, които не умряха в нечистотия.
Те запристъпваха от крак на крак, бледи очи се насочиха към него, сякаш го боготворяха.
— Знаете ли колко души умряха тук, докторе?
Ерин поклати глава.
— Два милиона. Два милиона души в град, който някога бе дом на три и половина милиона.
Ерин никога не се бе сблъсквала с човек, който е виждал онова страдание и е броил мъртвите руснаци.
— Съжалявам.
— Не можех да стоя настрана. — Распутин сви мощните си ръце в юмруци. — И заради това бях прокуден. Участ, по-сурова и от отлъчването. Защото спасявах деца. Кажете ми, докторе, вие какво бихте направили на мое място?