— Не си ги спасил — намеси се Рун. — А си ги превърнал в чудовища. По-добре е било да ги оставиш да идат при Бог.
Распутин не му обърна внимание, дълбоките му сини очи не се откъсваха от Ерин.
— Можете ли да погледнете в очите на умиращо дете и да слушате как ударите на сърцето му отслабват, докато не замрат? Защо Бог ми е дал тези сили, ако не да ги използвам за спасяването на невинните?
Ерин си спомни как сърцето на сестричката ѝ постепенно замря и спря. Как беше умолявала баща си да им позволи да идат в болницата, как се беше молила на Бог да я спаси. Но баща ѝ и Бог избраха да оставят невинното новородено да умре. Чувството за вина, че не е успяла да спаси сестра си, я преследваше през целия ѝ живот.
Тя пъхна ръка в джоба си и докосна парчето от одеялцето. Ами ако беше имала куража на Распутин? Ами ако беше използвала гнева си да се опълчи на баща си, да отхвърли неговото тълкуване на Божията воля? Сестра ѝ може би щеше все още да е жива. Можеше ли да обвинява Распутин, че е направил нещо, което тя самата бе искала да направи?
— Покварил си ги. — Рун докосна ръкава на Ерин, сякаш усетил мъката ѝ. Погледът на Распутин проследи движението на ръката му. — Не си спасил тези деца. Попречил си им да намерят вечен мир при Бога.
— Сигурен ли си в това, приятелю? — попита Распутин. Той обърна гръб на параклиса и застана пред Рун. -Ти намери ли някакъв покой в службата ти на църквата? Когато застанеш пред Бог, кой ще има по-чиста душа? Онзи, който е спасил деца, или онзи, който е създал чудовище от жената, която е обичал?
Очите на Распутин се спряха върху Ерин.
Тя потръпна от предупреждението в мрачния му поглед.
50.
Бяха прекъснати, преди Рун да успее да отговори на презрителните думи на Григорий. Всички — с изключение на Ерин и Джордан — се обърнаха към входа на църквата. Сетивата на Рун отново бяха атакувани от отразената трептяща светлина от милиони плочки, мрамор и позлатени повърхности.
През всичко това той чу удари на сърце, които приближаваха външната врата. Ритъмът му се струваше познат („Защо?“), но покрай пулсиращия живот на Ерин и Джордан и претоварените си сетива не можеше да определи какво го кара да настръхне.
На вратата се почука.
Ерин и Джордан също се обърнаха, когато чуха силните, настоятелни удари по дървото.
Григорий вдигна ръка.
— А, май трябва да посрещна и други посетители. Моля да ме извините.
Мрачните му последователи наобиколиха Рун и спътниците му и ги подкараха към апсидата.
Рун продължи да се взира във вратата, насочил сетивата си към мистериозния посетител, но междувременно миризмата на кръв и изгорена плът, лъхаща от последователите на Григорий, погълна и него. Обезкуражен, той пое дълбоко дъх и мълчаливо се помоли за търпение в несгодите. Молитвата не го успокои.
Григорий им махна безочливо с ръка и изчезна в преддверието и навън в студената вечер.
— Започна да ми писва да ни карат насам-натам като добичета — отбеляза Джордан, когато го сръгаха да отиде по-близо до Ерин.
— Като крави — съгласи се Рун.
— Не ме сравнявай с крава — възрази войникът. –А с бик. Остави ми поне малко достойнство. Ако изобщо ми е останало.
Докато чакаха, Ерин скръсти ръце на гърдите си. Тя изглеждаше най-спокойна от тримата. Дали вярваше, че Григорий ще спази думата си и няма да им направят нищо? Определено не беше толкова наивна. Рун се опита да не обръща внимание на ударите на сърцето ѝ и да се заслуша към вратата, но Григорий и късният му посетител се бяха отдалечили.
— Мислиш ли, че знае къде се намира книгата? — попита тя, ясно показвайки колко малко доверие има на домакина им.
— Нямам представа. Но ако е в Русия, никога няма да я открием без неговата помощ.
— А след това? — намеси се Джордан. — Какво следва? Как ще постъпи той с теб, с нас? Предполагам, че няма да е забавно.
Рун мъничко се отпусна и изпита облекчение, че Джордан разбира що за стока е руснакът.
— Така е.
Гласът на Ерин си оставаше непоколебим.
— Мисля, че Распутин ще спази обещанието си. Но това може да бъде толкова повод за тревога, колкото и ако не го направи. Прилича ми на някой, който играе шах на много нива едновременно и през цялото време носи ухилена маска.
Рун кимна.
— Григорий държи на думата си, но трябва да слушаш внимателно всяко нещо, което излиза от устата му. Той не говори небрежно. И лоялността му е... сложна.
Джордан погледна към мълчаливото паство, което чакаше, застанало нащрек.