Накрая Распутин спря и се качи на поредната стълба. Ерин освети с фенерчето си, но не видя края на шахтата.
— Хайде пак нагоре — въздъхна Джордан. — Така ми се иска да излезем пред някой „Старбъкс“...
Един по един се хванаха за металните скоби и се закатериха нагоре.
Стълбата свършваше в чиста бетонна стая. Ерин беше доволна, че вонята е останала далеч долу. Вдиша дълбоко малко по-свежия въздух, за да прочисти дробовете си. Единствената особеност на помещението беше сива метална кутия на стената, свързана с минаващи по тавана кабели.
Без да обръща внимание на кутията, Распутин отиде до една тъмносива врата. Отключи я с огромен стар ключ и ги въведе в друго помещение. Там имаше друга врата, този път охранявана с модерна електронна ключалка. Пръстите на Распутин затанцуваха по панела с такава скорост, че Ерин не успя да види вкарания код.
Дебелата стоманена врата, подобна на вратата на банков трезор, се отвори тежко.
Распутин предпазливо прекрачи прага и им махна да го последват в полутъмен коридор с боядисани в охра стени. Имаше и други коридори, които продължаваха в различни посоки. Все едно влизаха в някакъв гигантски лабиринт.
Распутин ускори темпото. Малко след навлизането в лабиринта дори Джордан се отказа да брои крачките.
След още десет минути по коридори, къси стълбища и прашни стаи Распутин спря пред неугледна дървена врата с черна стъклена дръжка. Не се различаваше по нищо от стотиците други, покрай които бяха минали.
Монахът извади голям ключодържател от гънките на расото си, прерови около петдесетина ключа и най-сетне избра един.
Докато той вкарваше ключа, Рун застана между него и Ерин. Джордан стоеше от другата ѝ страна. Прислужниците от църквата се бяха подредили в полукръг зад тях.
Распутин завъртя ключа и вратата се отвори с уморено скърцане.
— Елате!
Последваха го в тъмна стая, миришеща на ръжда и плесен. Ерин я засърбя гърлото и тя се закашля. Запита ли се колко ли време е минало откакто помещението е било проветрявано за последен път. Ученият в нея копнееше за предпазна маска.
— Пристигнахме! — обяви Распутин и каза на последователите си: — Чакайте отвън. И без това сме твърде много за това място.
— Къде сме? — попита Джордан, когато лампата светна над главите им.
— Под Ермитажа —отвърна Распутин. — Един от най-големите и най-старите музеи в света.
Джордан огледа претъпканата стая.
— Не ми изглежда кой знае какво.
— Това са хранилищата на музея — изгледа го кръвнишки Распутин. — Самият музей горе е доста приятна гледка.
Ерин усети професионално раздразнение. Като повечето учени, тя бе чувала за окаяното състояние на отдавна залежалата и разпадаща се колекция на Ермитажа, но никога не си бе представяла, че е чак толкова занемарена. Направи крачка напред и от някаква купчина плесенясала тръстика изскочиха мишки.
Ерин се дръпна с погнуса назад.
— Нима музеят държи неизложените си колекции на това място?
Распутин сви рамене, сякаш казваше: „Какво е историята за някого, живеещ цели столетия?“.
Ерин избърса длани в джинсите си и се огледа с ужас. До стената с тръстиката беше облегната картина в рамка, която приличаше на оригинален отпечатък на „Конниците на Апокалипсиса“ на Дюрер. Безценната гравюра беше захвърлена най-небрежно редом със счупени инструменти и стари гниещи гоблени. Над нея на тавана имаше черно петно плесен, показващо стар теч.
— Това не може да е мястото — настоя тя.
Распутин се изкиска и сръга дружески Рун.
— Много е мила, нали? Тази твоя Жена на познанието.
Свещеникът се обърна към Джордан.
— Няма да е зле да изпробваш детектора тук.
Сержантът се зае да включи търсача на експлозиви, а Ерин така и така не можеше да приеме онова, което виждаха очите ѝ.
— Защо тези предмети не са каталогизирани?
Распутин свали някакъв мръсен парцал от една скулптура. Приличаше на човек, който рови във вещи, изложени на гаражна разпродажба.
— Внимавайте! — Ерин докосна сведената глава на разкритата скулптура, прокара пръст по изнесения напред крак. — Това е Роден. Танцьорка. Безценна е.
— Сигурно — съгласи се Распутин. Той отиде при купчина подвързани в кожа книги и започна да ровичка из тях. Отделни листове изпопадаха на земята.
Ерин затвори очи. Не можеше да гледа и не ѝ се мислеше за пораженията, нанесени на артефактите и на историческата памет.
Рун порови в някакъв сандък.
— Григорий, сигурен ли си, че това е правилната стая?
— Датата. — Распутин мушна с пръст пожълтял картон, закован с ръждив пирон на стената. — Това е една от стаите, в която руските части, върнали се в края на май, са складирали ограбените в Европа съкровища.