Сергей се върна в стаята.
След него вървеше едър звяр, сякаш дошъл от отвъдното.
Адският вълк изръмжа и ушите му се свиха заплашително. Козината на гърба му настръхна.
Беше близнак на звяра, който бяха убили в пустинята.
Някаква жена се показа зад вълка и прокара собственически пръсти по хълбока на чудовището. Отметна настрани огнената си коса и разкрии познато бледо лице — лицето на жената от гората в Германия.
Същата, която беше застреляла Рун.
52.
Рун се взираше и в гърдите му пламна огън, събуден от спомена за сребърните куршуми, експлодиращи в него. Жената приличаше ужасно много на Елизабет — сребристосивите очи, високите скули, съвършената брадичка, вирната по същия начин, дори многозначителната усмивка.
Но не можеше да е тя. Рун затвори очи и се заслуша в сърцето ѝ. Всеки удар му казваше, че тази жена не е неговата Елизабет, не би могла да е тя.
Угризенията се смениха с ярост. Тя беше използвала приликата си с неговата любима, за да го измами, да се опита да го убие. Нейните подчинени бяха убили Емануел и почти успяха да съсипят останалите.
Джордан заговори, но Рун долови само края на изречението.
— ...посетителят, заради когото излязохте от църквата по-рано?
— Винаги съм бил учтив домакин — отвърна Распутин.
Рун отвори очи и огледа самозванката. Приликата бе поразителна, но фалшива. Подобно на всичко в царството на Распутин, зад красивото лице се криеше зла същност.
Последователите на Распутин като че ли се бояха от нея. Дръпнаха се до стените, образувайки свободен кръг около нея, сякаш не смееха дори да я докоснат.
— Виждам, че сте се възстановили напълно, отец Корза. — Червенокосата се усмихна студено.
Ледените ѝ очи се стрелнаха към Ерин и се задържаха по-дълго върху Джордан. Рун чу как сърцето на войника се разтуптя по-бързо от погледа ѝ.
Вълкът в краката ѝ изръмжа, червените му очи се взираха в Рун с дълбока омраза. Приличаше досущ на онзи от пустинята при Масада, навярно беше от едно котило с него. В такъв случай дали знаеше, че той е убил брат му?
Масада.
Жената с вълка явно също е била там, осъзна Рун. Ръцете ѝ бяха изцапани не само с кръвта на Пиер.
Сякаш прочела мислите му, тя кимна.
— Какво бързо възстановяване. Да не би кръвта на спътниците ви да ви се е отразила така добре?
— Аз пия само кръвта на Христос.
— Невинаги — възрази тя. — Преди много години сте осквернили мой прародител.
— Чух историята на нашата гостенка — намеси се Распутин и заклати пръст към Рун. — Има основателни причини да ти е ядосана. След трагичната ти грешка с Елизабет по една жена от всяко поколение на фамилията Батори е прокълната на живот в болка и служба. И всяка трябва да носи белег, за да го докаже.
Непознатата оголи дългата си шия, показа се черен отпечатък от ръка.
Рун обаче продължаваше да търси следи от някакъв номер. Наистина ли тази жена беше от рода Батори? Дали е потомка на първата жена, смятана за Жената на познанието?
Като разчиташе поличбите за онова време, кардинал Бернар беше сметнал, че Елизабет е предречената Жена на познанието. В крайна сметка се оказа, че греши, но дали пък някой не е решил, че Бернар е бил на прав път? И дали за всеки случай не е овладял рода Батори? Или е гонил някаква различна цел?
Червенокосата заговори на Распутин, но нито за миг не откъсна поглед от Рун.
— Нека взема и него заедно с книгата. Ще удвоя цената.
Рун присви очи. „На кого служи тази странна жена? Кой е оставил този черен знак на гърлото ѝ? И защо?“
Можеше да се сети само за един, достатъчно силен, за да поиска и да получи услуга от Распутин. Загадъчният водач на Белиал. Точно онзи, у когото книгата не биваше да попада в никакъв случай.
Вгледа се в белега на гърлото на жената. Дали не се взираше в сянката на ръката на истинския кукловод на Белиал? Побиха го тръпки. Замоли се кардинал Бернар да е прав в твърдението си, че Белиал не може да отвори евангелието. Нацистите не бяха успели да го направят. Руснаците също. Може би книгата сама беше най-добрият си пазител.
Но никак не му се искаше да оставя това на случайността.
Рун прецени ситуацията. Десет стригои, Распутин и вълкът. Не можеше да победи, а ако опиташе, Ерин и Джордан най-вероятно щяха да загинат. Но пък по-късно можеше да изникне удобен случай. Ако оставеше Батори да я вземе, щеше да остане близо до книгата и можеше да се опита да я освободи. Осъзнал, че няма друг избор, Рун кимна в знак на съгласие.